|
Детето на съседката ми, едно прекрасно, живо и интелигентно дете, бе диагностицирано със Синдрома на хиперактивността и намалената концентрация. Майката, една изключително симпатична мацка от ГДР-то, е страшно притеснена, вчера ми донесе брошури от психиатърката и на чашка кафе ми се оплака. Наблюдавам я от четири години как го отглежда това дете, как се старае, колко сили, енергия и всичко от себе си влага. Сурова, дисциплинирана, но обичаща с цялото си сърце. Чак понякога и се възхищавам на всеотдайността, аз не съм такава...А детето - съвсем си е нормално. Буйно е, но не повече например от моите синове. Тих не е в никакъв случай, но не е и хулиган или някакъв невъзможен необуздан немирник.
Всичко започнало няколко месеца, след като детето тръгнало на детска градина. Учителката започнала да се оплаква, че момчето "пречи". С какво пречи? Ами по време на сутрешната проверка не седяло кротко на столчето, ами правело смешни муцунки и така разваляло дисциплината и реда. След няколко месечен натиск от страна на възпитателките и забележете родителите на няколко деца от групата, моята съседка била принудена да заведе детето на психиатър. Той пък на драго сърце поставил диагнозата, за която вече писах.
Прочетох много внимателно брошурите и стигнах до извода, че тази измишльотина е един страшен медико-фермакологичен комплот. В Германия имало 500 000 "болни" деца, което прави средно по 1 - 2 деца във всеки клас във всяко училище. Синдромът засягал 3 пъти по често момчетата отколкото момичетата, срещал се и между тинейджърите , а също и между възрастните. Причините неизяснени. Може би наследственост. Но в никакъв случай не резултат от грешно възпитание. Мнението на "специалистите" е категорично: Това е болест, болест, болест. И разбира се като при всяка болест, трябва да се вземат хапчета. Всеки месец по една опаковка, по едно на ден. Цял живот. Иначе... проблеми в училище, лош успех, неудачен живот, социална изолация, миз..
Падна ми долната челюст от изумление, с каква самоотверженост тукашното общество е готово да натъпче едно живо и активно дете с таблетки, да му отумани мозъка, да го стафира, за да го подчини, да го направи послушно и кротко като овца, само защото е било на моменти непослушно.. Писхиатъра да получава редовно хонарара и, от контролните прегледи, а фармакологичните магнати да ти тъпчат и без това претъпканите джобове, още повече.
Освен това на детето е лепнат етикета хиперактивяга вече за цял живот. С характеристиката от детската градина отива в училището, оттам в групата на социално непълноценните. Разбира се, след 20 г мозъчни "стимулации" с таблетки, къде другаде.
На милата ми съседка не смея да и кажа нищо. не смея да споделя с нея мислите си, защото ще я объркам още повече. Тя е обикновена жена, без образование и претенции, за нея мнението на спеца е като закон божий, не се оспорва и осмисля. Аз на нейно място бих теглила една майна на даскаличките, на психиатрите и най-вече на хапчетата, бих се преместила на друго място, в друг град, в друг Бундесланд дори и бих започнала всичко "на чисто", а детето си бих го пазила от всякакви фармакологични и псевдопедагогично посегателства. Но тя не е аз. А пък много искам някак да и помогна с нещо повече от съчувствие и разбиране.
|
Хиперактивност
