е твойта гледна точка. Само че разликата в примера, който ти дадох е, че въпросната дама е решила да ходи на работа както всички останали (въпреки добрите инвалидни пенсии в Канада) и ако колегите и постоянно търчат да и подават папки и да и отварят вратите, би се тълкувало по-скоро като "тая пък къде е тръгнала да работи, все някой трябва да върви по нея" или нещо подобно. А и не е нужно, тъй като всяка врата има бутон за автоматично отваряне точно с цел тези хора да се чувстват достатъчно самостоятелни, затова и тук има толкова инвалиди излязли сами на разходка, пазар и пр. щото в БГ един инвалид в количка може да излезе само ако има някой да го бута и катери по строшените тротоари
И въобще повечето инвалиди които съм срещала имат точно такова отношение и то няма нищо общо с еманципацията и това какво чувство поражда тя у теб. Просто ти даже и в този момент се поставяш в центъра, та кое е по-важно, ти да помогнеш някому или неговата нужда (или липса на такава) от твойта помощ?
Твоята гледна точка си е твоя, твой е избора да предоставиш на мъжа да носи 10кг камъни, но пък ако аз избера да ги нося сама това си е мой избор и ти имаш толкова право да ме съдиш за носенето, колкото аз теб за неносенето. Също така надъханите еманципантки веднага ще ти рипнат и ще ореват орталъка каква си лигла щото даваш на мъж да ти отвори вратата/запали цигарата, щото тяхната истина за тях е точно толкова свещена, колкото твойта за теб. Така че всеки гледа от собствената си камбанария.
Що се отнася до помагането или непомагането на инвалидите, тук е прието като попаднеш в ситуация (примерно виждаш инвалид да си товари покупките в колата) да попиташ "имате ли нужда от помощ" и ако отговора е "не благодаря" да си вървиш по пътя. За по-елементарни неща, като например да си изпусне нещо на пода, естествено му го подаваш, но това се прави не само за инвалиди. При всичко случаи недей да бъдеш прекалено настоятелна, щото може да се накиснеш в ситуация, от която да не знаеш как да се измъкнеш. На мен ми се случи веднъж, отивах на свиждане в болницата, излизам от асансьора и точно пред мен един инвалиден стол. А на него най-недъгавото същество, което някога съм виждала-абе страшна гледка! Лице, глава, тяло-всичко ужасно обезформено, а и с много забавено умствено развитие. И аз не мога да мина, седя пред него, сконфузено усмихната и незнаеща кво да правя и се чудя как е възможно бог да създаде него и Анджелина Жоли в същото време, просто гняв ме обзе! А той ме гледа втренчено и по едно време ми подава ръка. Аз, изпълнена със съжаление, съчувствие или каквото да го наречем, също му подавам ръка. И в тоя момент той ме сграбчва с две ръце и започва ужасно да стиска и да издава някакви нечленоразделни звуци. По целия коридор няма никой, само аз и той, кръвта ми вече спира, абе в чудо се видях! Не мога да тръгна да викам, гадно е някакси, а друго какво да направя и до ден днешен не се сещам....ама бая време седяхме така, докато не се появи някаква сестра от някъде.