Разбирам те. И аз съм плакала много при първите си контакти с деца и възрастни в увреждания. Мисля си, че е най-естествено, когато се запознаваш с такова дете и семейството му, е да го поздравиш и както си му е редът да го попиташ как се казва. Дори и да не говори, може да си има специална символи, даже родителите ще ти се израдват, че му дава шанс да ги използва. Ако не го разбереш какво казва, казваш "I am sorry, sweety, I didn't quite get what you said" и ти гарантирам, че ако родителите му са наоколо, те ще ти кажат и ще ти обяснят дали говори или не и т.н. А дори и детето да не ти отговори, няма да се изложиш ако се усмихнеш и кажеш примерно "Well, I guess you won't tell me but someone else will".

Въобще, между правенето, че детето не съществува и нахалното любопитстване имаш много поле за действие. Родителите на такива деца правят същото като теб, гледат си детето. Сигурна съм, че дори и да не вършиш благотворителна дейност в тази среда, все някога някой ще те запознае с такова дете.

Не те съветвам да ходиш да се запознаваш с дете с увреждане само защото си го видяла в ресторанта и ти се струва, че ще е добре за него да получи малко "нормално отношение". По-скоро ще се почувства като много екзотично животно, а ти ще звучиш лицемерно.

Харесва ми, че учиш дъщеря си на толерантност. Аз бях дете през 80те и тогава баба ми ме пазеше от инвалидите, казваше, че били"луди".