|
|
| Тема |
 "А pink wheelchair" |
|
| Автор |
anaili (samoten) |
|
| Публикувано | 23.05.05 07:58 |
|
|
|
5/22/2005
"А pink wheelchair"
Отиваме на ресторант
Тук и сега "Отиваме на ресторант !" съвсем не е като това преди 30г в БГ
По скоро е от желание за нещо различно или неправилно скроен ден отколкото празник. Обикновено ходим в кварталното китайско ресторантче. Храната е хубава и не скъпа и вече се чувстваме съвсем свойски там.
Както винаги е пълно. На масата зад на мъжа ми и Вики седят баба дядо и мама с трите им деца Средното дете е почти зад мъжа ми. Предполагам по височината е около 8-10г. Виждам само сламената му главица, но пък виждам по-голямата му сестра как нежно се грижи за него през цялото време. Имат си и братче на около 3, което е с гръб към мен. Мисля си колко ли е щастливо това дете – обградено с толкова любов и с братче и сестриче още. Изглежда е много кротко дете щом не вдига шум като почти всяко на неговото място би направило.
Супата е настина много вкусна и се съсредоточавам в нея и в беленето на скариди за Вики, която ги обожава. Този път тя обаче е малко по-разсеяна и упорито гледа натрапчиво и по детски любопитно въпросното семейство. Сещам се как мъжа ми спомена за подобно поведение като са били в Мак Доналд последния път. Констатирам колко прав е, но и една бодлива мисъл ми минава през главата. Горкото ми дете колко ли им завижда, че са толкова деца в семейството. Става ми чоглаво и не след дълго започвам да се чувствам неудобно и раздразненена от поведението и. Какво ще си помислят хората в крайна сметка – дошли са да си прекарат някой хубав час ама не – две големи детски очи следят всяко тяхно движение.
Правя няколко неуспешни опита да я върна “на трапезата” и накрая се изнасяме зад ниския параван. Връщам се купичка от любимия и сладолед и я заварвам щръкнала на стола в очи вперени в жертвите си. Дръпвам я разярена на стола и сама сядам. Небрежно хвърлям поглед в същата посока (една любопитна е достатъчно) и от тук вече мога да видя и гърба на малкото момиче. По точно не гърба му, а инвалидния стол в който седи – Дисни – розов. Мисля си за придирчивостта на американците намерили розов стол за детето си и за това, че един счупен крак, както предположих, съвсем не ги спира да си направят мило семейно тържество. Само едно нещо малко ме зачуди – кожените възглавнички от страни на главата на детето, но пак го отдадох на “американските странности”
Не след дълго хората заизлизаха и Вики щръкна наново. Станах и аз да въдворя ред. Гледката ме блъсна в очите и увисна като голямо тежко кълбо в гърдите ми. Сламената главица беше клюмнала на една от възглавничките, големите сини очи се рееха неестествено нагоре и упорито и неуспешно се мъчеха да е съберат в една точка, малките розови устица бяха отворени, по начин, които можеш да разпознаеш по болката в сърцето си, а красивите дълги пръсти бяха застинали в неестествена поза.......................................................... Мозъка ми се взриви. Очите ме заболяха от напиращите сълзи. Сърцето ми замръзна от въпроса – Ами какво вижда Вики сега в това? Господи, тя можеше да една то тях!!!!!!!!!
Нямах много време да мисля. Повлякох я със себе си и засякох дядото с въпроса.
“Господине, дали смятате, че ще е удобно да дъщеричката ми да поговори за малко с момиченцето ви? Тя не е виждала до сега дете в инвалиден стол и не съм сигурна как прима нещата. “ Той се поколеба за секунда и каза “Да, разбира се че може, макар Еми да не говори много” Бяхме вече на вън и той повика голямото момиче да “доведе” Еми.
От половин метър нещата изглеждаха още по страшни, но всички ние – родители и деца се държахме много храбро в битката с болката. Погалихме Еми, казахме и здравей и довиждане и и изпратихме въздушна целувка. Милата се опита да каже едно Хай и да помаха с ръка, за което много и бяхме благодарни – всичките.
Момченцето стоеше не далеч от нас и някак слабо ми напомняше на Даун
Пожелахме им господ да ги дари с добри дни колкото е възможно и те откараха Еми на нейния красив Дисни – розов инвалиден стол.
Дали постъпих правилно? Дали не наскърбих тези и без това угрижени хора? Имах ли право да нахълтвам в живота им ? Беше ли като “отиване в зоопарка”?
Объркана съм
А вие какво бихте направили ?
Поне до скоро, хората с мозъчни увреждания бяха “невидими” в БГ. Пази боже, но това може да се случи във всяка къща или поне в някоя от съседските къщи.
Как вие като родители сте или бихте подготвили и помогнали на детето си в битката с болката?
| |
| |
| 
|
|
