Всъщност, права си... Ти най-добре можеш да прецениш подобна проява как ще се приеме от даден кръг от хора. Иначе, колкото и сериозна да е институцията - и тя е от хора с най-обикновенни човешки души, с потребностите им от радост, лична или споделена. Ако първите две-три минути в началото на работния ти ден започнат с усмивка, това няма да навреди на репутацията на институцията. По-скоро би приличало на едно искрено и различно поздравяване в смисъла на "Добро утро, колеги! Моето утро днес започна прекрасно. Пожелавам същото и на вас!"

Жалко, че служебното ти обкръжение е от сухари. Такива хора в повечето случаи не биха споделили радостта ти, а биха ти завидели тайно от слепота и безсилие да погледнат в себе си.

Хора всякакви по тоя свят. И май в България като цяло не се дава много свобода на публично изразяване личната радост и щастие. (Например вярването, че много хубаво не е на хубаво.) Американците, например са много по напреднали в тая посока. Сега се сещам за случая с фигуристката Саша (май се казваше). Та, тя на откриването на олимпийските игри в Солт Лейк Сити, в момента, когато президентът Джордж Буш дойде при тяхния отбор да ги поздрави, говореше по мобифона с родителите си. И в един момент подаде телефона на президента и го помоли да се чуе с родителите й! Просто така - да направи удоволствието на родителите си да поговорят с Президента. И той го направи с охота и усмивка, макар, че такъв акт беше извън протокола и всякакви там правила и етикети. Обществото го прие точно като една приятна изненада.
Дано и ние, българите да стигнем по-скоро американците по тоя параметър на обществените отношения.

Благодаря ти за темата!
Мило ми е че го сподели с нас!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите