Единственият съвет, който мога да ти дам, е да не се съпротивляваш - тя все едно ще отиде, само че с горчивината от развалените ви отношения. Кому е нужно това?
Ние искаме децата ни да бъдат отговорни - как да се научат когато сме вкопчени в тях и не им даваме свободата да опитат, да сгрешат и да се поправят?
Като майка те разбирам напълно - за теб това е ужасно преживяване, съсипващо и разнебитващо. Аз още не съм го преживяла, но знам, че ми предстои. Знам го от моите приятелки с порасналите деца - всички до едно или се изнесоха, или доведоха вкъщи някого за съвместно съжителство. Само едно се ожени... Изглежда, че сега се прави така и не остава друго, освен ние да се нагодим към реалността...
Това не е негативно отношение към родителите, дъщеря ти не отива при приятеля си защото не иска да е с тебе, а защото иска да е с него, защото иска да е самостоятелна и да решава сама, може би подсъзнателно усеща риска от потенциален конфликт и конфронтация ако наблизо има родители. Теб много ще те боли и ще трябва да си преустройваш живота отново - птичето вече отлита, ти го знаеше отпреди, но сега е вече факт, този момент е настъпил. Само не се оставяй да потъваш в депресии - нали и ако се ожени пак ще е същото, пак няма да е с теб - приеми го нормално, за нея това е нещо ново, предизвикателство, тя е възторжена и щастлива - не и вгорчавай момента с твоята неминуема болка и не се окопавай в нея /едната ми приятелка получи инсулт от притеснение след като синът и се изнесе на квартира, но това не го върна вкъщи/, родителският бунт е крайно неуместен в случая... Помисли как нелеко си приемала всеки период от нейното израстване - първите закъснения, купоните, дискотеките, първото отсъствие от къщи през нощта, заминаването с приятели на почивка - все ужасни за изживяване моменти, с които не се свиква, но са неминуеми, знаеш го... и този е такъв... Кураж, стискай зъби и я изпрати с усмивка и вяра в силите и... ох тая майчина орисия

"Силата на духа е за предпочитане пред красотата на сълзите" /Еврипид/