Докато са малки сами си казват всичко, но съмнението в истинността на казаното идва от съответстващата на годините им възможност за интерпретация на фактите и оттам се получава известно изкривяване... Като станат по-големи правят опити /неуспешни обикновено/ да пресяват информацията, пак според собственото си развитие и зрелост. Като станат още по-големи, започват да защитават собствената си територия с нокти и зъби и всичко е забулено в някаква тайнственост - сакън да не се разбере нещо от ТЕХНИЯ ЛИЧЕН живот. И след това постепенно излизат и от това състояние щом се убедят, че никой няма намерение да живее живота им вместо тях, и че те ще постъпят точно както САМИ са преценили /но ще си понесат всички последствия/ - тогава се отронва по някоя и друга информацийка - отначало оскъдна /и се чака родителската реакция/, после по-обстойна докато се стигне до смислен и логически свързан разказ за нещо /първия път те гледат под око и а-а-а нещо си казал неодобрително или си задал някакъв нахален въпрос, моментално се прибират в черупката си и се връщат на изходната позиция - пълен мрак, или заместители на истината, за които се предполага, че ще ти харесат.../ и след още малко време започват да говорят почти нормално, като естествено, ясно очертават границите на разрешения за родители достъп... Ние сме в началото на този последен етап, предполагам, че следващият вече трябва да е нормална комуникация...

"Силата на духа е за предпочитане пред красотата на сълзите" /Еврипид/