Re: как се прави проучването на децата / Общества / Непрофесионални / Родители и деца

Без да влизам в спор с категоричността ти, ще ти подам една мисъл за евентуална преценка. Има ли някаква градация между двата полюса - да, децата трябва да ходят на сто неща от малки и не, децата трябва да бъдат оставени да се развиват сами?

Имат ли децата индивидуални потребности? А освен тях има ли социално обусловени потребности?

Има ли примерно деца, на които са им интересни различни инструменти и свирят известно време ту на едно, ту на друго, а накрая решават за себе си, че ги вълнува повече ездата или плуването или сглобяването на компютри?

На себе си си отговори, за мен е ясно, че има, познавам лично няколко броя, а и литературата - специализирана и художествена - ги описва често...

Дали сред задачите на родителите не влиза да създадат у децата си позитивно отношение към ученето на каквото и да е? Без негативни обобщения в стил "на повечето не им влиза". Как мислиш? Проблемът с карането насила да се учи (каквото и да е - език, музика, СИП по математика) е:

а - проблем с претоварване на крехката детска психика от преамбицирани родители

б - проблем с недостатъчно подготвени или узрели за родителската си функция възрастни, които не могат да мотивират детето си и да го приучат да се мотивира само?

Пример

Моите големи деца се научиха да плуват не с мен или баща си, а с треньорки - отначало и двамата бяха най-добри в групите си, после се оказа, че дъщеря ми се страхува да скача от кулата - иначе плува свободно, гмурка се, но да скача й е неприятно...

(Представям си сега това във версия "мъкнат детето на басейн и там го карат да скача, въпреки че се страхува, тровят му детството"... Или цигулката е вредна, а басейнът полезен?)

Разрешихме го така - обясних й, че страхът да скочиш отвисоко, е естествен инстинкт за самосъхранение, че ако човек го няма, няма дълго да е жив, цитирах й вица за двата вида алпинисти - живи и смели, и приключих темата с това, че не е задължително да скача, за мен е еднакво ценна скачаща и нескачаща.
Че може да започне от по-ниската кула и на всяка тренировка да се превъзмогва с толкова опити, колкото успее... Докато преодолее страха. Че може да й отнеме и две-три седмици... Но може и да зареже скачането изобщо, ако прецени, че не й е дошло времето. С опасността подходящото време да отмине и да стане пишман плувкиня като мен - да не смее да скача и да гледа другите - въпрос на личен избор.

Не съм я питала скача ли или не. И тя не ми е казвала нищо. Баща им ходил да ги снима преди седмица, та гледах филма... Скача. Колебае се и мисли. Но скача от високия трамлин - не по-зле от брат си и по няколко пъти.

(Суфльор: Това беше пример за успешно преодоляване на трудност в обучението.)

Нормално е да има моменти на страх или скука. Във всяко обучение - независимо дали започваш да караш кънки, да пишеш ръкописно, дали скачаш или се гмуркаш, запаметяваш глагола хабен, дали при опит да размекнеш твърда глина ти става прекалено кашкава или повтаряш еднообразни за твоя вкус етюди с квинти за лява ръка - има трудности. Задача на родителите е да ти внушат отрано, че трудностите не са пречки.

Мързелът е.

Пояснявам пак - теб са те тровили с цигулка, това значи ли, че цигулката е тровене до навършване на дадени години? Или за някои деца може да е приятен и интересен начин за прекарване на времето, няколко идеи по-пълноценен и ангажиращ мисленето от заниманията пред блока (където в общия случай има някоя потрошена люлка или паркинг и кафене)? А за други - да е безинтересен опит и просто да се откажат - не след две години и "отровени" с лошо отношение задълго?

Защото ученето на музика е допълнително, бих казала луксозно, ако не звучеше гадно, образование и е от полза дори на хора, които никога няма да бъдат концертиращи музиканти, кръчмарски музиканти или изобщо някакви музиканти. Слушането на музика, ако имаш някаква подготовка, също е различно и е много интересно...

Въпросът за отношението към ученето е до голяма степен въпрос на домашно възпитание и образование и чак след това продукт на образователната система. А ако остане само неин продукт... Има си статистики. Не знам на колко ти е голямото дете, но сигурно имаш някакви наблюдения.

Моите ходят от 4-годишни на какво ли не... Ходили са на рисуване на два пъти за по два месеца - при спадане на интереса, спират да ходят. На рисуване върху дърво примерно ходиха 3-4 пъти и спряха - било скучно и учителката не била симпатична. Пирографираха обаче с друга учителка - отначало възторг, после рязко угасна интересът... На моделиране ходиха три месеца, вече рядко ходят, но купувам глина и работят вкъщи, продължава да им е интересно. Веднъж низаха даже пеперуди от мъниста върху тел в същия кръжок, води се Сръчни ръце... Бяха на басейн за няколко месеца, научиха се да плуват, сега предстои прибиране в България, където едва ли ще ходят редовно... На пиано ходеха и там, и тук - с голямо прекъсване лятото и ще продължат, тук синът ми имаше криза - "скучно ми е да свиря упражнения, искам менуета, а госпожата ми казва да си го свиря, пък не разбирам партитурата"... Сега си свири същия тоя менует с луд кеф за свое удоволствие, проби ми ушите, но сърце не ми дава да го пропъждам, като знам какво му струваше да го научи.
На английски ходеха по формалния принцип - щото другите деца се записаха... Искали - отишли, нямам нищо против. Но немски учат сериозно и без кризи от 4-5-годишни - това не е опционално, имат баба в Германия, та не им е и хрумвало да недовиждат ползата... Под сериозно нямам предвид някакви успехи за пред строя. А нормално отношение - като видят комикс на немски, го зачитат и питат за непознатите думи, а не мрънкат, че не е на български.

Весел пример - успали са се за училище, а на вратата вече звъни едно русначе, с което сутрин ходеха заедно - то знае немски горе-долу моят син по-малко, но все пак повече от руски - поне тогава беше такова съотношението... И ставам да отворя и присъствам на незабравима гледка - моят синковец си подава пред мен сънливата глава през вратата и лъже русначето, че е болен с Ich bin krank и Ich komme nicht. За мене това е съвсем задоволителен резултат - да възприемат ученето на чужди езици като НАЧИН да се изразиш.

Не пропагандирам занимания с разни неща ВМЕСТО висене пред блока. Това си е избор. Различно е за различните хора и е въпрос на родителска преценка. Както всички неща, които засягат децата. Има среди , в които сигурно е връх на претенциозността и носовиренето да си водиш детето на чужд език или да му диктуваш нещо допълнително на родния.
Но ако дете има проблеми с това да учи, да си оптимизира времето за учене и самия процес, интересува се от малко неща и единственото, което учи с интерес и удоволствие, са клавишните комбинации за чийтване в някоя игра - проблемът е в родителите, не в учителите.

Не за всички, които са ангажирани с учене, то е някаква върла досада, мъка и анти-детство... До голяма степен зависи какво отношение им помагат да си изградят родителите, какво отношение имат самите родители, четат ли вкъщи... Учат ли нещо... Ако нещо не знаят, търсят ли начин да го научат или обясняват, че не е важно и няма значение... Цитират ли източници... Ползват ли източници извън телевизията примерно... Представят ли една и съща информация от няколко ъгъла... Отделят ли им време, или ходят на работа по много и отделят основно пари...

Когато моите деца почнаха да учат солфеж, започнах с тях от нула, защото ми беше невъзможно да им отговарям на въпросите иначе... И продължавам да уча, но те са вече много по-напред - и се случва аз да застина на пианото втренчена, а някой от тях да ме чуе и да мине да помогне :-)
Не са очилати, но пеят в хора... Хем вече не са на в това училище. Личното ми мнение е, че това е губене на време, обаче съм си го оставила за себе си, тях ги кефи. Важи и за шаха всеки четвъртък. Сигурно няма да станат шахматисти... нито велики, нито гросмайстори... Сигурно като мен няма да пипнат шах десет години. Но във всички случаи им е по-интересно от това, което предлагат хлапенцата на площадката. А те са по правило бедноват избор. За моя вкус. Първите дни тук правихме с баща им речник на обидите със скалиране по ефективност... С пояснения, че примерно крыса е подходяща обида за субекти от женски пол, а за мъжки не се употребява... Размножихме в два екземпляра и въоръжихме поколението със знание - какво точно казват, те или другите, щото да псуваш, понеже другите го правят, е елементарна работа, учи се за три минути... А да обясниш какво и защо казваш не е чак толкова...

Примерите от нашето забавно детство с градинките, ТВ-часовете и уличното самоотглеждане след училище или бабоотглеждането на мен поне не ми влизат в графата "за подражание". А връзката между истинските хора и слабите ученици е чисто хипотетична. Както и тази, между истинските хора и силните ученици или кафявите очи...

И финален акорд на тоя изблик - за частните уроци - завършила съм през 1992 добра българска гимназия в Прага - и влязох в СУ и в Карловия университет със стандартните изпити - по първо желание и държавна поръчка и на двете места. Не съм стъпвала на уроци, не е имало нужда. За нещата, които куцат в образованието ми, а са ми нужни, си плащам уроците сега, както плащам и на децата за предмети, по които не ми стигат възможностите, уменията или търпението да ги уча...

Обобщение

От обратната страна на барикадата нещата изглеждат така - голямата част от прекараното в сладко безделничене време в детството, се компенсира в зряла възраст с недостиг на време и пари за преквалификация. Ако като дете можеш да си смениш заниманията сравнително безболезнено, имаш времето, има и кой да ти плаща увлеченията или да те закара, я пробвай да си смениш професията, ако децата ти живеят от труда ти и не се издържаш от ренти. Тогава си взимаш дозата зор. Можеш и да се скатаеш по усвоената в детството схема, че с неща, които са ни трудни или стават бавно, не се занимаваме... И да се оплакваш. Че не ти стига времето да се наспиш... Или парите - да се изучиш за по-добра работа... Или пак парите - за да платиш образованието на децата си.

10х за вниманието, простете пълноводието.

За дочакалите края -