Ако видя таткото да чете книжка за възпитание на деца, събличам се гола да играя обреден танц на покрива на блока по пълнолуние
Съвсем като за изпит, в нощта преди да ни изпишат от болницата, прочете няколко страници от Спок и даже се абонира за някакви онлайн новини от от kidshealth, или нещо от сорта. Но знанията му се изчерпват до следните две изречения от Спок (импровизирам): "Бебето не е толкова трошливо, колкото изглежда" и "Родителите трябва да постъпват така, както им диктуват инстинктите."
Иначе на теория уж нямаме кой знае какви различия в подхода, отношението и приоритетите.
Виж обаче предчувствам огромен проблем когато вземем да й обясняваме за "нещата от живота". Там няма как да не си противоречим, защото двамата сме на съвсем противоположни позиции. Абе класически пример за доброто и лошото ченге сме. Колкото аз съм толерантна, добронамерена и наивна, толкова той е консервативен, резервиран и пресметлив. Та ще й се поразмъти главата, но ще го решаваме в движение и според нейните реакции.

Бабите са на съвсем отделна сметка. Имам чувство, че станеш ли баба, автоматично загубваш всякаква възможност да възпитаваш и почваш да гледаш на внуците си като на някакви полу-хора, полу-божества.
Ето, аз съм доста по-либерална от бабите, по рядко казвам "не" и съм доста склонна на преговори и компромиси, но въпреки това след среща с бабите Цвета се разлигавва до безкрай. Но и двете баби ахкат и се прехласват по всяко нещо, което направи дребосът и на него, естествено му се вирва носът до небето. Не дай боже да му направиш забележка за нещо, на което бабата му е викала браво до припадък, истерията е почти сигурна. Нещата се оправят чак след карантинен период от седмица без славословия.

За смъртта мен лично обяснението със звездите не ме кефи. Изобщо имам голямо притеснение до колко ние можем да си позволим да фантазираме при обяснение на всякакви биологични и физични процеси. Много ми е лесно за всяко нещо да си измисля някаква легенда, но не знам до колко е редно и какво ще стане в главичките им, когато осъзнаят, че не е точно така. По-скоро бих обяснила нещо от сорта, че да тези хора ги няма вече, не можем да ги видим и да ги пипнем, но те са в главите и сърцата ни, можем да си мислим за тях, да си ги спомняме. Ако много силно искаме, могат даже да се появят в съня ни, за да ни прегърнат отново, или да си поговорим. И че трябва да разкажем и на нашите потомци, които няма да ги познават, колко добри хора са били. Също така бих й обещала, че ще направя всичко възможно да не умирам преди да видя внуци:) А тогава тя ще си има нейни си деца и няма да й пука толкова за мен:)