какво е смъртта?

Ние не познаваме законите на вселената, имаме си някаква наша си физика и обясняваме всичко чрез нея. Това не може, онова може. Но всичко се третира със законите на физиката, такава каквато я познаваме дотук.

Има една поредица научнопупулярни филмчета на BBC на различни тематика. Аз съм им голям фен, дори съм си ги изтеглила някой на файлове. Един от новите им филми е посветен точно на смъртта. За жалост него го гледах само един път по БТВ и не мога да го намеря в интернет.

В него по типичен за BBC начин са представени гледните точки на 2 противоположни страни. Но всички бяха учени и медици. Основното което се коментираше беше възможно ли е съзнанието да продължи да съществува когато мозъкът умре ...

Има много случай в които пациенти претърпяли операция или катастрофа и изпаднали в клинична смърт разказват за различни преживявания, най вече излизане от тялото и наблюдаване на реални събития които са станали по време на това състояние. Това не е нещо ново. Скептично настоените учени казват, че това не може да бъде доказано в контролирани условия и, че се случва на границата на това състояние, когато мозъка възобновява дейността си. Тоест не може да бъде доказано времето в което се случва това за да се сметне за вярно. Но се появяват няколко случая които не могат да бъдат оборени по този параграф от скептиците.
Единият доста показателен е следният:

На жена на средна възраст трябва да бъде направена мозъчна операция за отстраняване на аневризъм, който се намира на доста труднодостъпно място в мозъка. За тази цел жената трябва да бъде в предизвикана клинична смърт и кръвта и да бъде източена. Тоест мозъка не може да получава каквито и да е импулси, а тялото и се поддържа от апаратурата. По време на операцията след като е доведена до състояние на клинична смърт лекарите се заемат да източат кръвта и през кръвоносен съд на бедрото. Точно този момент е наблюдаван от самата пациентка. Тя съобщава точно какво са правили лекарите в този момент и какво е казала сестрата, а именно, че артерията от която се опитват да и източат кръвта е прекалено тясна и други такива подробности. Жената разказва, че е наблюдавала себе си и лекарите от високо и всъщност не се е намирала в тялото си, а извън него. Това се случва по време когато не е възможна никаква мозъчна дейност, а времето е документирано от лекарите. Имаше и друг подобен случай, в който пациента описва инструмента с който са му разрязали черепа. Тези инструменти стоят в кутиите си и се отварят едва след като пациента е напълно упоен и липсва съзнателна мозъчна дейност.

Имаше предположения, че не мозъка създава съзнанието, а той е нещо като предавател на съзнанието. Също така един лекар изказа теория с която обясняваше научно как е възможно съзнанието да съществува след смъртта.

Теорията се основава на квантовата физика, чийто закони са все още трудно достъпни за съвременната наука. Имаше много хубава компютърна симулация на процеса. Невроните бяха направени с 3Д анимация, обясняваха в коя точно част на нервоните (микротубули) се заражда съзнанието и как след смъртта на нервоните е възможно то да се освободи (или копира) в пространството посредством тези закони които са валидни за вселената изобщо. Обясняваше и как е възможно да се поддържа компактност на тези частици на съзнанието. Така може би звучи много объркано, но нагледно беше много добре илюстрирано. Като цяло той обясни, че ние все още не познаваме законите на вселената и това, че се опитваме да обясним всичко с известната ни на нас физика е най-малкото неуместно.

Други лекари пък казваха неща от сорта на това, че в медицината има много тъмни зони и лекарите се сблъскват с какви ли не необясними от научна гледна точка неща, че не може да се отрича нещо толкова категорично. Или пък това, че само преди 100 години в медицината са били описвани като абсолютно невъзможни неща, които днес са напълно нормални. А какво са 100 години, какво са изобщо всичките години през които съществува човека в сравнение с вселената, колко я познаваме ние? Изобщо...един вид, защо си мислим, че знаем всичко. Това е малко като онази приказка за жабата дето стояла в гьола си и попадайки в съседното блато решила, че това е целия свят:)


Та, всичко това го изписах по повод на това, че самите ние не знаем какво е смъртта. Без значение дали сме от оптимистите или от скептиците.

Общо взето целия живот на човека е пронизан от тънката нишка на страха от смъртта. Много хора се чувстват по-добре ако вярват, че това не е края. Аз не намирам това за наивнист, глупост или нещо подобно. След като никой не знае какво е, защо да не допуснем това което ни успокоява. Дори и да не е така, важен е живота... и след като успокоението ни помага да живеем по-добре това е чудесно. Дори и да погледнем през очите на скептика - мисля, че Епикур беше казал, че смъррта не съществува за нас, защото когато тя дойде, нас няма да ни има. По тази логика след като нищо няма значение, защо да не приемем това което ни действа успокоително:)

И най вече за децата. За тях, както и за нас всъщност е трудно да си представим какво е било преди да се родим. Живота ни се губи някъде назад в безкрайното минало. Аз лично предпочитам да умра без страх. Не ме интересува истината в този случай. Затова ще и разкажа нещо красиво и успокоително:)

Страшно се извинявам за дългия постинг...


Monika 11.12.2001