Не е задължително да ги унижаваш, за да осакатиш самочувствието им. Достатъчно е и да пренебрегваш, да не забелязваш и оценяваш постиженията им, да обезценяваш усилията им дори и несъзнателно. Тогава те просто няма как да градят самочувствие. Това се сетих, докато четях постинга ти за майка ти.

Майка ми е нещо подобно. За нея е абсолютно антивъзпитателно да похвали дете, да го поощри и да го стимулира по какъвто и да било положителен начин. Тя например преди 3-4 седмици разбра, че аз съм завършила гимназия с медал и то случайно чу, докато аз обяснявах нещо на някого. Толкова съм била сигурна, че за нея е без значение този факт и че тя няма да го оцени като някакво постижение, че дори не съм счела за необходимо да й кажа. Аз съм завършила елитна езикова гимназия, та медала не е чак такава незначителност все пак. Но аз не съм й го казала. Майка ми никога не е изказала явно одобрение за каквото и да било мое действие. Само един-два пъти и то по невнимание. Чак наскоро й казах това и тя заяви, че съм правила от мухата слон и че те с баща ми винаги са се гордяли с мен. Ха! Много навреме. Аз бях изумена от това. Това винаги толкова ми е тежало и определено имаше голямо отражение върху самочувствието ми и самооценката ми. И това сега ми се иска да избегна при моите деца, но за съжаление много приличам на майка ми и водя жестока битка, за да мога да се "превъзмогна".

С майка ми живеем заедно и досега водя непримирима битка заради това с нея. Опитва се така да въздейства и върху моите деца и аз се ядосвам много. Та покрай тези ни пререкания сега си казваме някои истини, които иначе никога не бихме разбрали една за друга. Отплеснах се. Но всичко тръгна оттам, че "унижавам" в твоя постинг ми се стори силна дума.

Ние не знаем какво е самотата
И до къде се простира тя...