разбира се, че най-важно е да бъдат обичани децата, но в много случай въпреки обичта си родителите унижават децата си, понякога дори без да го осъзнават.

Когато са по-големи децата вече имат изградено самочувствие до една или друга степен. Но при малките деца самочувствието се изгражда именно от "огледалото" в което се оглеждат - очите на родителите си.

Ако например един родител има навика да се опитва да накара детето да свърши нещо само и се мъчи да го провокира с думи от сорта на "уу, виж какво си бебе", или пък винаги посреща неуспеха му с "как може да си с 2 леви ръци" и др. такива....Това със сигурност няма да доведе до очаквания от родителите резултат, а обратно.

Аз имам личен спомен за това. Майка ми например винаги ми повтаряше колко съм "захлупена" и ме е срам да питам дори колко е часа. Казваще го с толкова категоричен тон, че аз нямах никакво желание да и доказвам, че това не е така. И наистина си бях едно доста прителнително момиченце. През пуберитетските ми години учех сама в друг град и едва там с изумление установих, че всъщност съвсем не съм толкова стеснителна колкото ми беше набивано в главата (именно с цел да се поправя и засрамя може би). Не зная каква е причината, дали това, че съм живяла без родителски контрол и съм се почувствала по-самостоятелна или просто пуберитета ме е променил. Със сигурност мога да кажа, че майка ми много ме обича и прави всичко което е по силите и за да ми е добре на мен. Но това не пречи в стремежа си да ми помогне да се отърва от стеснителносста всъщност да се е получило обратното.

Когато са гневни родителите могат да обиждат и унижават детето въпреки силната си любов. И ако конфликтите са ежедненвие, обидите и пролятите сълзи също.... И това може да се дължи точно на неразбирането на мотивите на детето или погрешната им интерпретация от родителя.

така, че според мен не е излишно да "украсим" любовта си към децата си с малко научни факти:)


Monika 11.12.2001