Връщам се петнайсетина години назад - тогава синът ми беше на възрастта на вашите деца - около тригодишен и преди да тръгне на градина го гледаше майка ми. Това, което помня от този период е неистовото и търпение да му обяснява всичко като на голям човек, но разбира се, с подходящи думи. Аз бях по-либерално настроена към възпитанието му, тя си имаше изисквания, от които никога не отстъпи. Неписано правило беше никоя от нас да не отменя или коментира пред детето изискванията на другата. Аз бях изчела купища книги по въпросите на възпитанието и сега мога да кажа за себе си, че не успях да се открия в тях като родител - нищо не ми пасна открай докрай и нищо не успях да приложа като завършена линия на родителско поведение. Мисля си, че е смешно вместо да питаш детето как е минал денят му, да кажеш "вероятно си имал труден ден" /това го помня твърдо - беше съвет от някакъв американски автор, който уж убедително анализираше вредата от типа въпроси като моя - "как беше днес?"/, ами това ми прилича някак на онези сцени от филмите /пак американски/, когато някой е ранен или почти убит и друг се надвесва над него с въпроса "добре ли си?" Предполагам, че родителят трябва основно да следва интуицията си - сякаш това е най-верният път, заложен от природата.
Странното при нас е, че с времето нещата се обърнаха - колкото повече растеше синът ми, толкова повече майка ми либерализираше своето поведение към него, докато аз го втвърдявах. При все това, тя остана твърдо на своите изисквания от детството му, а те ставаха все по-трудноизпълними за него и това доведе до остър конфликт между двамата, което с времето стана просто нетърпимо до степен, че се принудихме да излезем от нейния дом. Отношенията им се сведоха до "въоръжен неутралитет" и той се изпълни с невероятен негативизъм спрямо нея, който с усилие успявам да овладея. Изумлението настъпи вчера - майка ми е в болница от два дни с много тежък трети инфаркт, когато казах това на сина си, мигновената му реакция беше изумителна за мен - " искам да СИ я видя", последва и "сега ние трябва да се върнем при нея да СИ я гледаме"... тези две негови спонтанни изречения за пореден път ме убеждават, че не съм сбъркала във възпитанието си, което за мен се свежда до две неща - любов и уважение към личността на детето - рано или късно това дава резултат, въпрос на търпение е.
Колкото до смъртта - някак се получи без усилия - никога не съм приказвала за звезди и т.н., казала съм само, че както преди да се роди човек го няма, така и като умре - пак го няма и това е съвсем естествено и нормално. Той го възприе по този начин и се отнася спокойно и разумно към тези неща.

"Силата на духа е за предпочитане пред красотата на сълзите" /Еврипид/