докато четях темата, се сетих, за нещо, което май не съм споделяла тук.

В последно време ми прави впечатление, че един от най-големите проблеми в комуникацията, който забелязвам е не това, което хората казват, а начина, по който го казват.

Много пъти някой казва нещо смислено, градивно, полезно. Но поради изнервения и заядлив начин, по който го поднася, вместо да бъде чут и разбран, по-скоро буди ответна гневна реакция.

Вероятно причината се крие в съвкупност от най-различни фактори - животът ни е труден, има периоди с повече неприятности, отколкото сме в сътояние стоически да понесем, страховете ни растат заедно с децата. И най-накрая дребна ситуация ни вади от равновесие и изливаме натрупаното върху този, който в момента ни е под ръка. И обикновено той е от най-близките ни. Щото си знаем, че после ще ни прости изблика.

Възможно е и при тази майка така да се е получило. Но отстрани нещата да изглеждат доста по-фрапантно и да дават почва за впечатлението, оставено у tinta.

Но от друга страна е напълно възможно това да е един елементарен човек, на който през ума да не му е минавала каквато и да било възпитателна мисъл от загриженост към детето.

Никой от нас не може да знае.

ФАКТ е , че отстрани сцената е изглеждала грозно.
Изводът, който аз бих си направила е, да не си позволявам подобно нещо или поне не извън рамките на дома. Сцените на публично място никога не са довеждали до нещо добро.

Но пък не сме от желязо. Знае ли човек кога ще му гръмне бушонът?!


Провокирана от описаната ситуация се сетих за една сцена, която постоянно се опитвам да забравя, но не мога. Ще я сопделя с вас като различен поглед върху казус, който е хем подобен, хем абсолютно различен.

По време на Лукановата зима, ако си спомняте, магазините се опразниха, висяхме на опашки за елементарни неща, а месото и колбасите си бяха почти неоткриваем деликатес.
Та един ден виждам аз една опашка пред някакъв магазин и се лепвам веднага, за да разбера за какво е. Хората от опашката казват, че щели да докарат нещо, ама какво точно ... ХРАНА! Е, висвам и аз на опашката. Пред мен стои майка с 4-5 годишно момченце. Кротушко един. Стои тихичко там, на студа, мирува. По дено време поглежда майка си и пита:
Мамо, а дали ще има саламче? Ако има, ще ми купиш ли малко?
Не издържах, тръгнах си веднага, защото не исках да видят, че плача. До ден днешен този спомен ми размазва грима. Още повече, че тогава бях безхаберна мома-студентка, а сега имам дете.

Такъв е животът - шарен! И обиконвено нищо не е такова, каквото изглежда!

Пътят към ада е постлан с добри намерения.