Не е никак лесно. Съгласна съм с теб, че това е насилие. Но, расъждаваш теоретично, а реалностите у нас са други. От къде да знаем тази майка дали е търпяла насилие в детството си или сега търпи... Това се предава верижно. Жалко за децата, търпящи насилие, но вина по-скоро отговорност) има и обществото наоколо. Когато обществената среда има търпимост към насилието и не прави нищо да промени това, какво да очакваме? И аз на времето се заричах на ум как никога няма да крещя на децата си (както съм израснала в подобна среда), ако ги имам един ден, но ми се случва. Крещят хората от безсилие най-често, а не, че това им харесва. Обикновено след това съжаляват и изпитват вина. Имат необходимост от помощ, но най-често не я получават от неразбиране, безразличие и др. Ако има поне един силен човек, който да отреагира на момента покрай нервния агресор, да му помогне да се осъзнае с уверен и тих тон да каже няколко думи "колко голям човек, пък плаче за някаква локумена бебешка вафла", "я, да видим мускулите, младежо, браво, само да знаеш от вафлите как омекват", "много възпитано си иска детето, госпожо, добре сте го възпитали", не е целта да го предизвиква още, като напр. да прави противоположното, да купи "проклетата" вафла, защото това също е агресия един вид...