Не е важно дали аз съм права или не и не е нужно да се отбранявам и да нападам,за да защитя чувствата си.Не съм отгледала "мамино синче" и мисля,че избора му е достатъчно доказателство за неговата независимост.Той от малък остана без баща и малкото момче се почувства "мъжа в къщата".Така че зрелост и решителност не му липсват.Знам ,че ще направи всичко възможно,за да се справи,но оптимизма ми не стига,за да го изпратя с радост в очите.Та как се изпраща дете през океани с радост в очите?Дали ще го видя някога повече?От къде да взема сили,за да го лъжа,че се радвам,че заминава?Да, той е смисъла на живота ми, защото е всичко прекрасно,което ми се е случило . Не го искам само за себе си,а просто ми се искаше поне понякога да усещам присъствието му.И това ли е много?