Ами ето как е при мен.
Наскоро, не помня точно по какъв повод забелязах, че винаги, ама абсолютно винаги съм мислела за бъдещото си потенциално дете като за дъщеря.
Още от времето, когато съм си играела с кукли и по-нататък, когато започнах да навлизам в пубертета и се зародиха първите ни разногласия с родителите, запонах да си правя списък на "грешките", които никога не трябва да допускам със своите деца. Тогава пак си представях едно или две момичета. Даже какво ти представях, на мен и през ум не ми минаваше, че може да не са момичета.
И така чак до възрастта, в която волно или неволно, започнах да се замислям за деца, от позицията на евентуална майка. И тези деца, каквото и да си мислех за тях, все бяха дъщери.
Един ден в този клуб беше пусната тема за психиката на мъжките и женските майки. Аз веднага подсъзнателно причислих себе си в групата на женските и гледах на тях като на "нашите", а на мъжките като на "другите". Докато в един момент не осъзнах, че аз всъщност все още нямам деца и изобщо не е сигурно, че ще имам дъщеря. Просто това винаги ми е било като даденост и чак сега се замислих, че всъщност може и да не стане така.
Идеята да имам син ми е много чужда, направо си казвам, че не искам. Сигурно е от дългогодишната ми нагласа, но просто момичетата винаги само ми били много по-симпатични и въобще... Повече се радвам, когато някоя приятелка роди момиче. Не знам защо, на мен лично са ми по-приятни момиченцата.
Притеснявам се, че ако имам момиче и момче, ще обичам момичето много повече... Което е гадно, макар че е много често срещано, само че по обратния начин. Майките почти винаги обичат повече синовете си, отколкото дъщерите.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите