ох, де да беше така... За да стигнем до шамарите, преди това е имало поне 10 минути викане, тръшкане, плач, а аз вече наистина съм се ядосала/което не е толкова лесно, уверявам ви/... И двамата сме вече уморени един от друг и стигаме до шамарчета и не особено любезни реплики/особено от негова страна - градината е просто незаменимо "училище" в това отношение/. Не, не, шамарите изобщо не са определящи - всъщност много рядко стигаме до тях/мога да ги изброя на пръстите на едната си ръка/. Аз поне не виждам никаква полза от каквото и да било физическо насилие/та дори и шамарчета/. За мен те са израз на някакво мое безсилие и винаги после съжалявам, че съм го ударила, а на него също не му е никак приятно - та дори и с цената на гоненицата