Е, значи съм те разбрала почти напълно. Все пак май би било по-редно след като провокативно повдигаш тема за дискусия и то толкова сериозна, да имаш някаква поне "рамкова" концепция по въпроса. Още повече, че разгорещено оспорваш виждания. (надявам се, да не се засегнеш - нямам такава цел!).

От собствен опит мога да ти кажа следното. Само държа, още в началото да уточня, че нямам АБСОЛЮТНО НИКАКВИ претенции за меродавност на позицията си. Тя е плод на това, което съм натрупала като опит, впечатления и познания в течение на 33 години проби и грешки, възпитание от страна на моите родители, поглед върху живота на мои близки и приятели, прочетени книги, гледани филми, водени разговори, и от 2 години стаж като родител.

Малко “лична” история.
Живеех при дядо си и баба си и те бяха хората, поели ежедневната баща ми се виждах обикновено през уикендите. Да уточня, че нашите не са разведени. Просто така бяха решили, че е най-добре за мен. Баба ми не работеше, а дядо ми беше млад пенсионер и продължаваше да работи по малко. Самият той беше изключитело интелигентен човек (лека му пръст, почина, когато бях в 10 клас). Имаше 2 висши образования (гениален математик без да преувеличавам!), въпреки, че беше от семейство на неграмотни селяни с 8 деца.

Отгледана съм доста строго, с налагани безброй ограничения и забрани. В същото време съм имала всичко необходимо, за да се чувствам нормален човек - от материалното до духовното. Била съм обичана от тези, които ме отгледаха. Във всеки един момент от живота си знаех, че има хора, на които във всеки един момент мога да разчитам и че биха направил абсолютно всичко, което е по силите им за мен. Имало и моменти съм се чувствала ужасно -като затворник, като обсебена, като човек без право на глас.

Сега за себе си, абсолютно нескромно, мога да кажа, че се справям доста успешно с живота си. Имам много добро образование, престижна и доходна работа, авторитет на професионалист. Бракът ми е изпълнен с любов, разбирателство и вярно приятелство (то има ли друго, де!?). Имам чудесно дете, което много обиачм. След всичко това чукам на дърво и се моля да запазя всичко това.
С други думи мога да квалифицирам себе си като успяващ човек.

От позицията на времето разбирам (според собствения си “аршин”!), че за много неща родителите ми (под това име стоят 4те човека, грижили се за мен) са били прави и са успели да ме предпазят от някои болезнени грешки, а са ме оставили да направя други (много пъти умишлено), помогнали са ми да изградя ценностна система, която не е в конфликт с правилата на обществото. Също така за някои от нещата от категорията “Като порастнеш/имаш дете, друго ще мислиш!” и днес продължавам да не приемам тяхната позиция. За много неща съм им благодарна, за други по-скоро съм склонна да ги обвиня.

Има ли родителска любов? Аз мисля, че има. Усещала съм я и още я усещам от страна на моите родители. Изпитвам я и като родител.

Същата тази любов, убедена съм за себе си, ни предпазва от много (понякога фатални) грешки. И пак тя е причина за тях. Смятам, че любовта в края на краищата е едно изключитело егоистично чувство, но това е друга също огромна тема, която нека да не подхващам сега!

Независимо колко и какви познания натрупваш от собствен опит или чужда философия, в края на краищата действаш според обстоятелствата. Много пъти чувствата надделяват над разума. Много пъти инстинктът ти действа по-добре от всичко друго.

Преди да родя, се кълнях, че детето ми от първия си ден вкъщи, ще спи в отделна стая. С появата му на бял свят тази мисъл не съществува. И това е само един елементарен пример за това, което казвам.

Къде е гаранцията, че вижданията на един или друг от цитираните от теб авторитети, са тези, които ще ти помогнат да бъдеш любящ и безгрешен родител, който само ще помага и няма да вреди на детето си. НЯМА ТАКАВА! Няма такъв родител, няма такава философия и система. Няма универсален подход, съвет, реакция. Опасявам се, че много пъти тези “умни” книжки могат да нанесат по-голяма вреда, откоркото полза. Зависи как, кой и кога ги чете. Моля те, не оставай с впеичатление, че ги отричам. Ни най-малко! Просто смятам, че те не са рецептата. По-скоро биха могли да бъдат източник на обща култура, отколкото на практическо житейско познание.

Това, което се надявам да успея като родител, е да не задушавам индивидуалността на детето си с огромната любов, която изпитвам към него. Да не го обременявам със собствените си амбиции и желания. По-скоро някак заедно с него да изберем добра за него пътека в живота, по която той да върви сам, но да знае, че когато има нужда от помощта ми, винаги може да я получи. Не очаквам благодарност от него, но ми се иска да ме обича и да ме уважава. Моля се да успея да избегна това, което ми се струва грешка от страна на моите родители. Естествено, че отчасти ще следвам техния модел в тази му част, която сега намирам за успешна.

И още нещо – аз съм благодарна на моите родители и не смятам, че това ме обременява по някакъв начин. Не се чувствам задължена, а благодарна. За мен това са драстично различни неща. И когато те имат нужда от моята помощ, го правя не по задължение, а защото ги обичам . Това не означава, че вече нямаме конфликти. Напротив, понякога са доста сериозни. Но това е другата страна на любовта. Ако не ни пукаше един за друг, сигурно щяхме да си лицемерничим усмихнато и да се виждаме по Коледа и Великден.

Не знам до колко съм успяла да аргументирам ясно своето виждане. Това е много сложна и обширна тема, по която мислите и емоциите,предплогам на всеки, са доста оплетени. Все пак, казано накратко и за финал, твърдо вярвам, че има родителска любов.

Пътят към ада е постлан с добри намерения.