Така....детето е "шамаросвано" не един и два пъти, но това не РЕШАВА ПРОБЛЕМА. Озлобява се още повече, започва да крещи и ако аз го ударя веднъж той отговаря 3 пъти. БОЯ НЕ Е РЕШЕНИЕТО. Не искам да го бия, мъчно ми е, макар че ми е идвало да го пребия до припадък и да приключа. Но не става. Всяко дете е различно. Ако едно се страхува от шамар, друго от плясване по дупето, то други понасят всичко това и продължават по същия начин.
Има нещо друго. Детето е само , нямаме други в рода засега и вниманието на всички беше и продължава да е насочено изцяло към него. Каквото се каже ,той го има. Нищо не се отказва. Ако аз откажа, бабата или дядото го купят......и така години наред. Днес 8-годишният ни "пикльо" има компютър в стаята си, телевизор, и мобилен телефон. (естествено не се използва, но той просто виси на врата му) Отвратително е. Знам. Но всичко и всички са насочени към него.Проблема не е в липса на внимание.
Винаги съм била против такова отношение към децата, но идва момент , в който сме безпомощни. За да млъкне -телевизор, на следващият месец-колело. Омръзва и то. В класа някои от децата имали телефон и той искал. Разговори, разговори......НЕ СТАВА. Крясъци, викове,рев, оплакване от съседи, отказ да учи и ние....."eто ти стария телефон на баща ти" . Следва усмивка, една седмица тишина и спокойствие, докато решава, че "телефона е стар" и вече не върши работа.
С една дума ПИСНА МИ.

Другото което е ,че не разговаря с непознати децата. Може би от притеснение или от нещо друго, а може би просто си е такъв. В училище няма проблем, но с непознати......няма начин да му се измъкне и дума от устата. Това не е болка за умиране. Надявам се ,че по-нататък този проблем ,ще се реши.
Така че, виновните сме ние!!! Но осъзнахме грешката си твърде късно