И аз не мислех да пиша, но ти ме провокира...

Дъщеря ми е записана и на худ. гимнастика и на спортни танци. На гиманстика ходи от една година, т.е. само последната година сега. В момента е на 5 г. На танци ходи вече трета година. На танци първата година я записах аз, защото за гимнастика беше много малка. А и после размислих и се отказах напълно от гимнастиката. През следващите години тя сама изявяваше желание да ходи на танци (аз никак не бях доволна от това, което показваше и ако тя самата не настояваше не бих дала пари за тези занимания).

За гимнастиката ме убедиха, защото я видяха и казаха, че има качества. Аз я записах ей така, ако стане - стане. Ние сме от Пловдив и тя тренира в СК "Тракия". Само за една година тя има забележителен напредък. Ходи с желание и в края на годината я подготвиха с индивидуално съчетание, което като трудност беше добро. Т.е. видя се детето какво е работило през тази година, видя се резултат, видя се постижение. Е, не с всяко дете бяха работили индивидуално, просто тя и само още 1 момиченце се оказаха деца с качества и възножности, но на края на годината за мен поне имаше резултат. За представянето на съчетанието тя сама се подготвяше и вкъщи, работеше сама, сама си пускаше музиката, сама ме търсеше, ако преценеше, че има проблем с елелментите. Отделно оставаше да работи и след тренировки без да мрънка и с невероятно настървение работеше... Изобщо видя се хъс, мерак, дисциплина, чувство за отговорност. Всъщност това, което исках да провокирам, когато я записах. Защото тя се оказа талантлива и перспективна, но не това ми беше идеята в началото.

С танците си е пълен провал. Всяка година ни викат за представяне и е кошмарно разочарование за мен. Ходя с досада и се дразня, защото просто нищо не показват. Няма резултат, има само хаос, безпорядък, липса на елементарна координация, пълен ужас. Как пък може за 3(!) години 5 позици да не научат? Знам, че може би причината е в преподавателката, но тези занимания с нищо не виждам да са обогатили дъщеря ми, освен че разпознава 5-те песни, с които работят.

Колкото за гимнастиката и тежкия труд, многото ограничения, глада... Аз затова не исках да записвам и моята. Аз съм била състезателка и се отказах на 16 г. Още си спомням 10-часовите тренировки преди състезанията, крясъците и хвърчащите уреди по нас, хапчетата, зверското изтощение... Но НИКОЙ НИКОГА не ни е задължавал да стоим в залата. Мотивацията ни беше страхотна. Сами и с желание се подлагахме на всичко и работехме с невероятен хъс. И мога да ви кажа, че всеки медал си заслужаваше усилията. Аз имам чудесни спомени оттогава. Родителите ми никога не са ме насилвали да се занимавам и дума не ми казаха, когато реших да спра. Треньорката ни не ни е задържала с пушка в залата. Даже е имало случаи когато тя бясна ни пъди от залата (това преди състезание в критичен момент), ние отказваме да напуснем, тя излизаше бясна, а ние пускахме музиката и продължавахме. Така беше. Та ако дъщеря ми иска, реши, че може и прецени че трябва и си струва... Коя съм аз, че да я спра? Е, не искам да я правя шампион, нямам такива амбиции, но ако тя има талант и желание - нека!

Много дълго стана, но просто исках да ви кажа да не отхвърляте тази възможност с лека ръка. Нека детето опита. При всички случаи има какво да научи и без да се стига до диетите, глада, къртовския труд. Тези неща не стигат до всички. Те не са характерни за масовия спорт, така че спокойно пуснете детето си на худ. гимнастика.

Ние не знаем какво е самотата
И до къде се простира тя...

Редактирано от dara на 04.06.04 11:43.