Без да ползвам макаренковски методи във възпитанието на сина си, не виждам кой е този, който ще ми каже и докаже, че той няма да стане Човек. Как е възможно такова мислене и как си позволявате да наричате чуждите деца пикли? От висотата на какво е това презрение? Кой сте вие, че дори не спазвате елементарния тон, подобаващ за възрастен човек с претенции на добър педагог? Ваше право е да възпитавате децата си по ваш вкус, да ги наричате с каквито имена искате, дори и публично да изложите вижданията си, както го направихте, но обидните квалификации не са аргументи, а израз на безпомощност. Ако държите нещата в свои ръце със сила, то един ден тя ще се обърне към вас, просто урокът ще бъде добре усвоен. И вие ще сте се постарал сам за това. Да, необясним каприз за нас възрастните е тази прословута обеца. Вие никога ли не сте имал хрумвания, които са изваждали от равновесие вашите родители? Или това е било някога и вече не ви е удобно да го помните? Убедена съм, че всеки човек /дете или възрастен/, ако иска да направи нещо, ще намери начин да го направи, ако трябва ще се скрие, ще излъже, ще увърти и пак ще го направи. И ще си изтърпи последствията. Защо е необходимо да се стига до там? До отчуждението между най-близките хора? До ненавистта на собствените ни деца? До тяхното презрение? Кой казва, че ние държим истината, а не те? И на кого е бъдещето? На нас или на тях? Не трябва ли и те да бъдат чути, те имат какво да ни кажат и на какво да ни научат. Ако без викове и скандали се обсъди всеки проблем има голям шанс да се стигне до компромисно решение. Защото не само те са длъжни да отстъпват. Във всички отношения между хората трябва да има взаимност, стремеж към разбирателство, а не потисничество.