В унисон с теб ще поцивря и аз.
Живея в България, но съм потънала в носталгия по нея. Сънувам нашите планини и морета. Уви на море не съм стъпвала от години, а на Балкана - мах. за седмица годишно. Сънувам гостоприемните ни села със засмени червенобузести стопанки и цяла сюрия деца около тях. Сънувам чистите приветливи отношение на българина, добротата и приятелството му. Но всичко си остава насън. Реалността ме посреща с финансовите проблеми, които прогонват човешките качества в мен. Стремя се да не чета вестници, които са пълни с убийства на деца от деца, на побои, на извращения. Но те достигат до мен и от ежедневието. Най-силно от средата на дъщеря ми - 11 клас. Виждам безразличието на децата към насъщните ни проблеми, поради липсата на морални ценности. Потънали в ежедневието на цигари, алкохол, наркотици и секс. Виждам себе си като безсилен родител опълчил се срещу държавната и полицейска корупция, отчаяно търсейки помощ по редица инстанции, но намирайки отклик единствено в клубовете на анонимния dir. Нашето богатство - младежта - се изражда в условията, в които е принудена да "живее". И ако оцелее от мелето на алкохола, наркотиците и истеричната образователна система не се спира пред нищо, за да избяга от държавата ни. Липса на сигурна и правдива съдебна система, образование под всякаква критика, занемарено здавеопазване. Хоас навсякъде. Корупция, алчност и жестокост.
Не преувеличавам. Това се натрупва с годините и в един момент ти се чувстваш чужденец в родината си. Хората са се овълчили, намръщени и забързани. Нямаш пари за лекарства на родителите си, дрехи на детето си. Стремиш се да се задоволиш с това, което имаш. Губиш постепенно мечтите и надеждите си. Потъваш в блатото на България.
Не искам да черногледствам. Опитвам се реално да опиша ежедневието си. Аз виждам, че няма пуберитет, който да не взима наркотици (в повечето случаи леки), да не се напива, който няма елементарни научни познания, да няма хъс, т.е. стремеж към нещо истинско. Цялата реалност е съсипваща. Защото България не е просто природата. Уви тя е и слабото правителство, липсата на законност и ред, изгубващата се морална ценностна ситема.
Затова аз смятам, че не трябва да живея тук и правя всичко възможно, за да се махна. С цената на изгубената семейна и родителска близост. С финансовтата си подкрепа поне ще посрещна тяхните най-насъщни нужди и ще им дам малко или много така наречената сигурност в бъдещето.
Принудена съм. Искам да си остана човек.