За жалост само аз изпитвам носталгия в семейството ми. То не че е голямо - двама човека сме, ама това чувство е чуждо на мъжа ми. Ама аз..

Какво да ти кажа, редовно се събуждам викаща, защото съм сънувала за пореден път миризмата на България. Боже, колко пъти плача и крещя от болка сънувайки как кацам на летището и падам на земята и я целувам.

Хех, патетично а? За мен е кошмар.. ужасно е, нетърпимо. Не знам колко време ще издържа. Лошото е, че колкото повече време минава, толкова по-трудно става връщането.

Не искам да подхващам паричните въпроси, тях ги има нявсякъде. Просто аз не си представям как бих могла да отгледам дете извън България. Как ще мога да споделя с него, тази дълбока връзка която имам със земята ни? Та аз знам, че дори в очите на българите звуча смешно и доста често неразбираемо, представям си на човек, който ще ходи там - в най-добрия случай - по време на ваканциите.

Не знам, носталгията ме убива малко по малко.. Усещам как полудявам понякога. От една страна се надявам някой да ме разбере, от друга.. това не го пожелавам на никой. Хехе.. направо да се радва човек, че е единствения луд на тази тема и да се чувства по-човечен от този факт .

Е, хайде, че дори на себе си доскучах.. Навремето ми разправяха, че носталгията идва между 6-тия месец и първата година - пълни глупости.. Идва веднага и не си отива дори на 6-тата година в някои случаи. Ще видим за в бъдеще.

Лека нощ, отивам да сънувам Родопите или Балкана .

There's no place like 127.0.0.1