Всяко дете остава само на детската площадка тогава, когато е готово за това. Явно твоето е готово, въпреки 5-те си годинки. Има деца, които не са готови и на 10.

Лично аз мисля, колкото по-рано започнат да проявяват самостоятелност, толкова по-добре. Така постепенно ще се включват все повече нови неща към дейностите им и поведението им. И ще бъдат подготвени по-добре за динамичния живот, който ги очаква. От друга страна, ние няма да сме вечно живи и да бъдем винаги до тях. И колкото повече опит набират, толкова по-добре ще се чувствуват те самите.

Не забравяй само, че това е временно явление. Днес може да иска да остава сам, а утре вече да се страхува и да откаже. Не се стряскай! При нас нещата стояха точно така. Живеем в къща и от много малки си играеха самички на двора - все пак е затворено пространство. До момента в който гледаха по телевизията за Даниела Терзиева и детенцето в езерцето. Толкова се стреснаха, че година време не посмяха да излязат никъде без придружител. Дори на двора! И на заключена врата също! Стискаха ме за ръцете непрекъснато - единия за едната, другия за другата. В срайна сметка нещата отминаха, но доста продължи страха им.

Естествено се страхувах от всичко - да не паднат, да не се ударят, да не се сбият, да не влезе някой и да ги прилъже и т.н. и т.н. Искам да ти кажа, сега вече са по-голями и продължавам да се страхувам. Страховете ми са други, но са страхове. В момента единия е на 9 години, а другия ще направи 7 сега през септември. Искат да карат колела с приятелите си, вече не на двора, а навън, на улицата. И страшното е, че не мога да кажа "Не!" Един път, защото приятелите им карат и техните родители разрешават това, а другото е, че все някога трябва да се случи и не мога да ги държа затворени.

Страхувам се когато присичат булеварда, страхувам се когато въртят педалите из улиците и може да изкочи кола и да ги омете, страхувам се да не ги набият по-голями батковци и да им вземат колелата, страхувам се ...... И ми се струва, че ще се страхувам винаги - днес за едно, утре за друго, но винаги ще има някакъв страх.

Може би не децата ми, а аз не съм съвсем готовата, за такава самостоятелност - не знам! Единственото, което мога да направя е да се постарая да не ги затормозявам с моите си страхове и да не ги наслоявам върху техните, защото и те си имат такива.

Живота е хубав, въпреки гадните му номера!!!!