Пиша от позицията на дете, защото помня много добре детството си, по-точно тия неприятности с родителите.

Първо, искам да кажа на всички, изказали мнение, че не е правилно да се допуска, че всички родители са еднакво интелигентни и способни да бъдат родители! Това се е доказало в множество случаи, такива като на Мирето и моя например!

Обичам родителите си, но това не ми пречи да осъзнавам, че те са на различно интелектуално и емоционално ниво от мен... С една дума - ние сме напълно различни!!! Нима може да има разбиране, ако родителите са на Марс, а ние на Земята, например? Не мисля така! Знам, че те ме обожават, но, макар и в "родителстването" си да са го доказали хилядократно, за нещата, които са ми най-болни, те просто не допускат, че ме нараняват!

Майка ми ме биеше редовно до момента, в който се разведоха с баща ми... Аз бях най-примерното дете, винаги се хвалеха с мен, изтъкваха ме дори пред собствената ми сестра, и все пак... си отнасях боя редовно... Ще се запитате: защо? Да, и аз се питах това ВИНАГИ, и мразех майка ми по това време, чудех се как може децата да пеят "Мила моя мамо, сладка и добричка" и до безкрайност съм се опитвала да си обясня защо такава песен съществува, след като майката не е нито сладка, нито добричка... моята майка поне...

Сигурно няма да пусна тоя постинг... ха, отворена се разкрива в дълбина...хаха! Няма значение... правя го заради Мирето, но и не само заради нея... Заради всички тия деца, и родители, които виждат себе си в тая ситуация.

А, впоследствие разбрах защо майка ми се отнасяла така към мене, вината не е била моя, в крайна сметка, макар и това винаги да съм си го знаела. Майка ми си го е изкарвала на мене(защото сестра ми почти никога не е била бита), заради семейните си проблеми с баща ми, не е намирала друг начин да си изкара яда и депресията, разбирам я! Винаги се започваше така: в повечето случаи сестра ми направи някоя беля(аз бях винаги мирната) и майка ми обвини мене... Аз не отричам, мълча и я гледам упорито в очите, ха, нали съм се учила от книгите, те винаги са възвишавали смелите хора, така че, аз съм смела! Да, моето мълчание, упорития поглед, който може да накара и най-самоуверения човек да сведе глава, това я подлудяваше! Почва да ми вика да кажа нещо в своя защита, да-а-а-а, да се моля, да плача, с две думи: да направя нещо! Как можеш да се молиш, да плачеш и да си признаваш нещо, което не си сторил? Нима това не означава, че всъщност си го направил?? Ами аз като не съм го направила?.... Що да сторя??? Мълча... И се почва, виждам я как се надигат нервите... и ясно си спомням какво си мислех в тоя момент: тя е ИСТЕРИЧКА!!! Даааа, и се започваше, не як бой, но все пак... Не съм била насинявана или нещо подобно, но... все пак... И тогава идваха сълзите ми... мълчаливо се стичаха по бузите... сълзи не от болка, а от наранено его, от несправедливост, без стон или вик, мълчаливо...Това е...

Може да има и продължение.

I was crying because I had no shoes
until I saw someone who had no legs...