Докато не си отмине тази възраст, все ще е така, каквито и подходи и хватки да прилагаш. Но няма нищо, ама нищо лошо или страшно или фатално, ако се държи така. Изнервящо е, дразнещо...и т.н. , но е нормално. Нормално е и ти да се ядосваш, вбесяваш и т.н..., няма нужда да се правиш, че не забелязваш или че ти е все едно или да му влизаш в тона. Просто казваш, каквото мислиш, че е правилно - ако е правилно, той подсъзнателно го знае, бъди сигурна. В безкрайни пререкания няма смисъл да се влиза. Важно е обаче – когато искаш нещо от него, да му обясняваш - защо искаш той да свърши това или онова...да не звучи като нареждане. Същото и когато не позволяваш нещо – да се обясни защо, да не е просто забрана.

Това, което си написала за магазните и разходките навън – чудесно е! Колкото повече неща се правят заедно, ЗАЕДНО, толкоз по-добре. Тогава отношенията родител-дете някак естествено преминават в приятелство, а с приятелите винаги можеш да се разбереш, даже и в трудни периоди. Доста мои познати са ми казвали – родителят не може да е приятел с детето си. Ама може. Може – да е родител И приятел.

Абе...ще мине, само това е сигурно – мисли си за това при поредното “не, не и не”