|
Която никога няма да прочете това. Но аз имам нужда да го кажа. Имам нужда да го извикам. Защото то се връща в мен от време на време и винаги ми носи една и съща болка! Независимо колко голяма съм вече. Независимо колко силна и самостоятелна. Независимо.... от НИЩО.
Какъв бе поводът този път... Нарече ме боклук. И не дойде на рождения ми ден. Слезе от колата, трясна вратата и просто си тръгна. Да... Аз съм боклука, който просто включи на първа и мина на зелено. Майната й!
Имах една приятелка в детството, която много обичах. Тя мен -- също. Заедно преживяхме много. Много. И се справяхме сами, защото нямаше друг начин. Минаха години, всяка от нас пое своя път. Днес аз изглеждам в очите на хората (но само на чуждите) добро момиче, с висше образование, прилична работа. Тя е "лоша" кръчмарка. Виждаме се изключително рядко. Може би веднъж в годината. Но хубавото е, че на всяка среща се чувстваме близки, сякаш никога не сме се разделяли, сякаш вчера също сме пили кафе в кварталната градинка, сякаш не са минали повече от десет години. Тя може и да е лоша според някои, но аз я познавам. Познавам душата й. Тя е голяма. Тя е добър човек. Тя е човек, който повечето от нас биха предпочели да имат за приятел в трудна минута.... Та майка ми... я нарече шантонерка. Пред мен. В колата. Докато пътувахме за вкъщи, защото имах рожден ден и я бях поканила, но закъснях с 20 минути, защото пих кафе с приятелката си.
Нарече я шантонерка. А мен - боклук. Защото излизам от вкъщи, ходя да пия кафе с приятелки (несемейни - забележете), ходя на дискотеки, а добрия ми съпруг - домошар и свестен човек стои сам пред телевизора. Да... семейството ми е на път да се разпадне. Имам тригодишна дъщеричка. Прекрасна е. Обичам я. Но далеч не изпитвам същите чувства към съпруга си. И добрата ми майка разбира това. Изпитва ужас от факта, че един ден аз ще се разведа и не се притеснява да ме нарече какво ли не. Няма значение дали съм щастлива. Няма значение дали обичам съпруга си. Няма значение дали и как ме обича той. Няма значение дали тя е виждала и разбирала от първия ден на нашата връзка колко различни сме с него. Вероятно защото е мечтала да има добро детенце, добро и примерно момиченце. Е, аз явно не съм такава.
И скъпа ми майко... ти винаги, винаги, когато съм имала крещяща нужда от теб -- си ме предавала. Подлъгвала си ме да ти вярвам, аз ти вярвах заради неистовото желание някой да ме обича такава, каквато съм - дори лоша!
И ти ме предаваше. Какво знаеш ти за мен?!?! Та аз израснах на улицата с всички произтичащи от това последствия. Знаеш ли какво преживях, когато бях деветгодишна?! Не! Защото тогава взех решение да не ти казвам,
за да не те нараня, да ти спестя страданието и болката и защото се страхувах.... да не те набият.... Глупаво. Но толкова може да разбере едно деветгодишно дете... Сега, вече съм на 30. Знам прекрасно, че ако ти бях казала никой нямаше да те набие, а щяха да престанат да бият и мен. Но сега съм на 30... Тогава бях на 9 и се сблъсках с всичко сама... Не се прибирах докато от лицето ми не изчезне и последната следа от сълзи. За да не видиш
болката ми. Господи, колко малко знаеш за мен... Давала си ми обич и си ме прегръщала само когато бях отличничка и отряден председател... Е, в онези години, момичето, което с лека ръка наричаш шантонерка и предпочиташ да не познавам само защото не е омъжена жена с дете, това момиче беше до мен. И ми бе приятел, когато всички други ме мразеха или съжаляваха. Тя ми даваше уважението и обичта, от които имах нужда. Едва ли разбираш. Един уж чужд човек ме е прегръщал и утешавал, когато всички са се отрекли от мен. Дори ти, от чиято утроба съм се появила. Дори ти. Съжалявам, майко. Може би трябва да съм ти признателна цял живот за всичко, което си правила за мен. Може би съм прекалено разлигавена и голям егоист. Но днес те мразя и те проклинам! Няма да поискам нищо от теб. И ти не искай нищо от мен. Щом ме обичаш, когато съм добра и щом те е срам да гледаш хората в очите, когато съм лоша. Майната ти! Щом за теб е по-важно това, което ще каже някой си. Та ти заради тази причина щеше да ме оставиш да умра, когато бременна получавах у дома кръвоизлив, а ти слезе на кафе в съседите, защото сте се разбрали и защото те не бива да узнаят, че у дома има проблем. Питам те, добра майчице, къде беше ти да ме научиш как да се предпазя от нежелана бременност, да ми обясниш какво е това мензис, секс, вагина, бременност, оргазъм?!?!?! Да оставим всичко на книгите ли? Помниш ли, че когато се качи вкъщи тогава бях загубила вече доста кръв и слязох до таксито долу търкаляйки се по стълбите? Мислех, че умирам, когато паднах пред блока и ми причерня и последната ми мисъл бе "горката ми майка"... Мислех, че умирам... И мислех за теб. За теб, която ме остави да лежа и да губя кръв докато си изпиеш кафето... И точно ти днес ме нарече боклук... Защо ме боли толкова много?!?! Как можах аз, макар и дете никога да не те предам, никога да не те издам?! Как... И защо ти го правеше непрекъснато с мен?????
Днес съм майка. И съм дала клетва, че ще обичам детето си, независимо колко добро или колко лошо е то. И никога, никога няма да я нарека лъжкиня пред хората! Никога няма да я оставя да страда, за да се крия от обществото! Никога няма да се крия зад думите "ами тя е още малка", когато хората я обвиняват за неща, всъщност извършени от мен. Никога! И ще й вярвам. Ще й имам доверие, дори когато взима решения, които на мен не ми се харесват!
|
До майка ми
