По тази тема родителите ми очертават два периода в моето детство - преди и след училището (веднага си се представих на телевизионния екран като модел от рекламите за диети - "преди" - като симпатично спретнато момиченце с две големи плитки и "след" - сипаничаво мърляво същество с голям дървен нос ;)
До първи клас съм била най-честното дете на света и много често съм питала родителите защо другите деца лъжат. Разказват ми колко учудена съм се връщала от детската градина при някое явно несъответсвие с истината от добро другарче. Но о-о-о-о-о какво развихряне настана след това. Спомням си че трети клас се опитвах да лъжа за абсолютно всичко. Измислях най-невероятни истории и с колкото повече детайли ги украсявах в съзнанието си толкова по-реални ми изглеждаха и се чудех защо не изглежда да ми вярват. Спомянм си, че един ден се бях заиграла по-дълго време с най-добрата си приятелка докато баба ми ме чакаше за обяд и трябваше да използвам различно обяснение от тези за предходните дни. И й казах, че съм заспала в автобуса на път за вкъщи, събудила съм се на някакво непознато място, описвах и сгради, сладкарници, улици, добрата леля Таня, която ме е качила на обратния автобус и всичко в най-дребни детайли. След дълги спорове от типа "Недей да ме лъжеш, кажи ми къде си била?! - Ама защо поне веднъж не ми повярваш, това е самата истина!" стана ясно, че няма да се разберем и баба най-накрая реши да излезем двете, да се качим на автобуса и аз да и покажа къде точно съм слязла. Мъчителна история... Как пък в целия Люлин (натам продължаваше автобуса) не се намери една улица, която да наподобява описанието ми. А слизахме на 5 или 6 спирки, защото "не мога да си спомня къде точно слязох..." Разобличаването беше жестоко, но така и не си признах. Години по-късно, като баба ми ме подкачаше на тази тема пак не можах да си призная и само си мълчах.
А какво ще кажете за една тема с големи гафове пред роднини? Имам купища такива в досието си

Грозно е, но го правят госпожо! Лапичките им се плъзгат по леда, а те пак и пак...