мамо нети, като каза... ох, не знам какво каза, но ме подсети за нещо смешно, свързано с гърнето.
значи... след доста дълго и доста смешно, всъщност, привикване към употребата му, след постигане, така да се каже, победа на сухите гащи и лекота за дупето необременено от пелени (памучни! от тензух... ужас на кубчета... : ) ), ние с малката ми щерка бяхме отишли при морето.
и... бяхме забравили пустото гърне в къщи! намирахме се в някакво диво село, където в хоремага се продавваха пирони, телевизори, бодлива тел, басма и маркуч, както и гроздова, кебапчета починали от студ и глад и лимонада и... нищо, което да прилича на гърне, даже тенджери нямаше. о, ужас! страшна работа, скорошния крехък резултат в израстването можеше да отиде на кино... или където ходят там скорошните, крехки резултати... абе лоша работа.
и...
ето че дойде минутата, когато детището замръзна в съсредоточение, хвана се за дупето и погледна леко телешки към мене, в безмълвно очакване да извадя по вълшебен начин гърне от ръкава си... представяш ли си?
всичко беше заложено на карта!
аз се огледах диво и видях един приятел, който копаеше с лъжица в половинка диня.
беше вече към края на разкопките...
добрах се с един скок до него, погледнах го проникновено и казах тихо и безапелационно: "бързо!"
той дори не се опита да разбере защо "бързо", просто заби още два пъти дълбоко лъжицата и ми подаде предмета на моето вопиющо трисекундно очакване.
аз отлетях с него при дребосъчето и абсолютно решително го поставих там, където трябва...
: )))))
... седяхме месец и половина в това село, в компанията на двайсетина приятели.
представи си само, колко дини бяха изядени, по строги правила - динята се реже на две и се яде с лъжица! изваяните по този начин съдове се предават... по предназначение... : )
ей, отдавна не се бях сещала за това, не знам дали достигна до тебе усмивката ми сега, такава, каквато е