... с татко бяхме на море, в приморско. тогава то беше едно забито село, с три почивни станции... прашен мегдан с една кебапчийница, будка за шарен шербет, поща, кръчма и няколко хилави дръвчета, които стърчаха в прежурена от слънцето "зелена площ". имаше си и захарен памук, пуканки и стрелбище, разбира се.
аз съм била 7-8 годишна и тогава, си спомням, бях силно увлечена от книгите за индианци и други приключенски книги.
много ми се искаше да мога да стрелям, да яздя кон, да паля огън... такива неща. навремето нямаше интернет-игри и пр. : )
татко играеше карти с някакви свои приятели и ми беше дал стотинки, да отида да си купя не помня какво за следобедна закуска и други стотинки, да пострелям на стрелбището.
само че аз, разбира се, първо отидох на стрелбището.
бях вързала двете купчинки стотинки в две ъгълчета на кърпичката си и когато отидох там я извадих, развързах и дадох едните стотинки на лелята, която даваше пушките.
стрелях каквото стрелях, тя все не ми даваше играчката, която "спечелвах", защото казваше, че клоунът е изскочил по погрешка и всъщност аз не съм улучила.
на стрелбището нямаше други хора, само двете бяхме, с тази дебела чернокъдра леля, цялата осеяна с тъмни бенки.
аз бях доста притеснена, можеш да си представиш... ВИЖДАХ, че тя ме лъже?!?
накрая тя каза - хайде, стотинките ти свършиха - и взе пушката.
аз се огледах за кърпата с другото възелче, но я нямаше.
прерових си джоба, огледах наоколо - нямаше я.
попитах лелята, тя ми каза, че изобщо не е виждала такава кърпа и си влезе някъде навътре в стрелбището...
аз... тука много точки-точки....................
отидох при татко и му разказах за станалото, пред всичките му приятели. те се засмяха и започнаха да ме утешават, като се опитваха да ме разсеят и разсмеят.
ама не ставаше.
татко си мълчеше и по едно време поиска всички да му дадат по десет лева на заем.
те пак се смееха, "айде, бе, и. ...сега какви глупости..." - но му дадоха.
той взе ключовете от покритото камионче на доставчика в почивната станция, качихме се и тръгнахме. към стрелбището.
опита всичките пушки и накрая се спря на една.
стреля часове наред.
камарата играчки растеше... накрая в стрелбището нямаше нищо.
после натовари играчките в камиончето и точно тогава пристигна буцестия мъж на онази лелка, от стрелбището.
започна да се моли... да не прави това, питаше баща ми "не е ли човек"...
такива работи... си спомням.
... не помня какво стана с тези играчки - върна ли ги татко, не ги ли... май все пак ги е върнал.
не помня, защото изобщо не ме интересуваха те.
... но случката си спомням, така си е.
не зная и дали тези хора, в стрелбището, са станали по-хора, сигурно не са, надали.
но... аз - може би съм станала, как мислиш? : )