Знаех, че неминуемо ще се стигне дотук. Всъщност не правя анализ от добри чувства, за съжаление като manowarkata имам доста горчив опит. Сега съм човек с желязна психика и нечовешки нерви, но по пътя дотук едвам оцелях. Април месец ставам на 20г., доказвал съм се отдавна като способен да живее самостоятелно, ученикът мечта съм (6'00 успех от средно образование в елитна софийска гимназия), а все още не мога да се отърва от скандали за това кога най-накрая ще седна да уча, например, или защо не съм си измил моята чаша от кафе на личното ми бюро, които редовно прерстват в двуседмично цупене и мълчане. Да не говорим за случаите от по-тежкаа категория.
Опитвам се да се сещам за възпитанието си като съвсем малък - там мисля има какво да намеря.
Това почва да звучи лигаво, така че смятам за нужно да уточня, че се опитвам да изчистя поне малко от насъбраните грешни впечатления. Благодаря за помощта.
Много ми беше интересна темата за пеенето - как родителите търсят талантите у децата си. Аз примерно откакто се помня съм искал да ходя на уроци по пиано, и съм молил моите родители с години, а хиперамбициозната ми баба и майка ми (с които съм израснал) ме пращаха на алианси и курсове и вечно ми натрапваха езиците като мое бъдеще. В крайна сметка доста добре знам два езика, но можех да ги науча, без да почвам от 4-годишен, докато за пианото - вече е прекалено късно. Затова, че не съм им благодарен, ги разочаровах, а като реших, че ще следвам математика, направо удар щяха да получат. Но поне реализирах 6-годишната си цел.

Дотук виждам само прекрасни родители. Бъдете такива наистина!


Елементарно, драги ми Уотсън!