|
Имам проблеми с дъщеря си и се чувствам безсилна в намиране на решение за тях. Тя е на 15 години. Аз никога не съм била авторитарна майка, винаги съм се опитвала да разбирам децата си, стремяла съм се да бъда до тях в моменти на трудности и винаги съм подчертавала обичта си. Сега си мисля, че всичко това е било грешка. Моята дъщеря, към която винаги съм се отнасяла като с голяма /и тя го заслужаваше/, с която толкова добре съм се разбирала, на която от съвсем мъничка можех да разчитам и която показваше една изключителна зрялост, сега изведнъж се оказа непозната. Лъже ме, не ходи на училище, никога не спазва часовете, за които уж сме се разбрали за връщане вечер, не ме слуша дори и за най-дребните и прозаични неща. До себе си имам непознат човек. Да се питам сега къде съм сгрешила просто няма смисъл. Единственият въпрос, който има смисъл е КАКВО ДА ПРАВЯ СЕГА? Какво да правя? Да я контролирам непрекъснато е просто невъзможно. Пък и надали това е решението. Как да разбера какво става с нея и в нея? Непрекъснато се опитвам да стигна до тези отговори. Искам да чуя от нея какво мисли, какво чувства, какви намерения има. Но онази непринуденост и откровеност, която имахме преди в разговорите си, вече я няма. В много отношения за мене тя сега е далеч по-незряла отколкото беше преди 5 години. Как е възможно това? Нима може в подобни неща човек да върви назад? Как да я накарам да разбере, че по този начин пропилява себе си. Не съм от майките, за които тяхното гардже е най-хубаво и без да се изхвърлям мога да кажа, че в нея наистина има голям потенциал. Съвсем малка прописа стихове, умее великолепно да си служи с думите, има свой поглед за нещата и изобщо много качества, които ако се движат в правилна посока биха могли да я изведат на съвсем друго ниво. За съжаление обаче сега всичко това се пилее. Сърцето ме боли за нея. Толкова много я обичам. Как да я накарам да разбере, че нищо в живота не остава ненаказано или ненаградено - и това което правим, и това което не правим. Че за всяко нещо се плаща. Имам чувството, че всяка моя дума минава покрай нея без дори да я докосне. Каквито и аргументи да изтъквам - те не стигат до нея. Как да преодолея тази стена? Как да си я върна?
Искам да споделя и още една болка. Имам чувството, че аз съм за нея - никоя. Единствените, които имат значение са приятелите. Никога не съм се опитвала да се "състезавам" с тях. Никога не си позволявам да говоря лоши неща за тях. И въпреки всичко усещам, че не мога да се преборя с тях. Как да я накарам да разбере, че никои не й желае доброто повече от мене?
Ох, знам че прекалих с въпросите си. Но аз цялата съм изпълнена с тях. Всяка моя мисъл започва с "как". Как да се справя?
Ще бъда безкрайно благодарна за всеки съвет. Може би и други родители са били в моето положение, може би някой ще ми даде "рецептата" /как искам да има такава/. Моля ви, помогнете ми...
|
Имам проблеми с дъщеря си...
