|
ЛЮБОВТА Е ЗАРАЗИТЕЛНА, ОМРАЗАТА СЪЩО
Сигурно много пъти сте се запитвали как става така, че някои деца израстват
като обичливи, слънчеви създания, а други цял живот остават в плен на вътрешните
си терзания. Ако приемем, че в сексуалните отношения най-важна е способността да
обичаш, то естествено въпросът как да развием у нашия мачуган този дар божи е
първото, с което трябва да започнем в т.н. сексуално образование.
Науката а и ежедневния опит на всеки от нас недвусмислено показват, че любовта и
омразата не идват от небитието. Те се предават от поколение на поколение като
своеобразен емоционално-генетичен код. Разликата с биологичната наследственост
обаче е тази, че ние можем съзнателно да променяме този код ако съумеем да
заредим децата си с повече обич и им спестим някои от преодолимите горчилки.
В съвременната психология все по-голямо значение се отдава на т.н. базисно
самочувствие и самооценка, което се формира у детето. По-просто казано това е
усещането, което има всяко малко същество за това до колко то е ценно и значимо.
Едно дете не разполага с друга възможност да разбере това, освен от отношението
на най-близките му хора към него. Ако то чувства тяхната безусловна обич и
приемане, ако се радва на спонтанните им ласки и близост, естествено у него се
изгражда убеждението, че е добро дете. Обратно у малчугана, който постоянно е
пренебрегван или малтретиран, неусетно покълва съмнението - "сигурно аз съм лошо
дете щом другите се отнасят зле към мен". Тази нагласа може да се затвърди и от
забележки, които вместо да санкционират определено поведение като неприемливо,
слагат етикет върху детето въобще. Сами направете разлика между репликите -
"това което правиш не е хубаво" и "ти си лошо дете щом правиш така". Става дума,
че когато момиченцето или момченцето бъдат научени да се възприемат като "лоши",
те съответно и започват да се държат като лоши деца. Естествено не винаги
влизането в тази роля става безропотно. Известно време е възможна съпротива и
опити да се убедят възрастните, че не са прави. В крайна сметка обаче
най-убедителни са емоционалните аргументи и ако детето системно е лишено от
топлота и приемане, то може да изгради деформирано отношение към собствената си
личност.
Твърди се, че отношението към другите започва от отношението към себе си. В този
смисъл човек трудно може да обича другите ако не обича достатъчно себе си. Също
толкова трудно е да се грижиш истински за себе си, да имаш мотив да се развиваш,
ако не изпитваш безусловна обич към собствената си персона. Затова е толкова
важно у детето от най-ранна възраст да се изгражда висока самооценка и чувство
са собствено достойнство и значимост. Когато спонтанно и ежедневно изразяваме
нашата обич към детето ние го зареждаме с потенциала да обича, без който то не
би могло да изгражда пълноценни интимни отношения като възрастен.
За съжаление насилието и омразата посяват отровни кълнове в детската душа.
Малтретираното дете има нужда да се освободи от поетата агресия. То разполага с
две възможности - или да я насочи към себе си, като развие депресивна
симптоматика, или да я изрази спрямо другите, идентифицирайки се с агресора.
Опитът показва, че повечето деца реагират по втория начин. Преживяното насилие,
омраза и пренебрежение не изчезват. Те се натрупват в емоционалната памет на
страдащото дете и го превръщат в евентуален бъдещ агресор. Много хора, които
имат проблеми с интимните отношения в зряла възраст могат да установят, че
затрудненията им идват от детството когато вместо любов, в душите им е наслоено
отхвърляне и пренебрежение. За да ги преодолее детето всячески започва да се
стреми към обичта и вниманието на родителите. Забелязва, че когато е болно или
създава тревоги, това го прави център на внимание и не след дълго този модел за
спечелване на родителското внимание може трайно да се фиксира.
Непосредствено свързано с добрата самооценка на детето е и чувството му за
базисно доверие към другите. То се формира буквално от първите дни, когато
безпомощното бебе усеща, че посланията му за грижа и помощ са своевременно
възприети от възрастните и то е в сигурни ръце. Тогава светът се превръща в едно
уютно място, където винаги можеш да разчита на грижи и внимание. Ако това обаче
не се случи, малкият човек остава парализиран от страха, тревогата и чувството
за тотална несигурност. Тези преживявания не само деформират емоционалния строй,
но не рядко пораждат и сериозни болестни изменения.
Естествено недоверието към другите е една от най-сериозните пречки при
изграждане на интимните отношения в зряла възраст. Такива хора постоянно са
подозрителни към половинките си, непрекъснато очакват да бъдат предадени или
измамени от тях, а понякога и сами провокират подобно поведение.
Възниква въпросът как да направим така, че да дарим децата си с повече обич и
внимание. Ясно това не се постига само с добри намерения и пожелания, а идва
като резултат от добре премислените ни избори.
Може би първото условие детето да е обичано е то да бъде желано и от двамата
родители. Една нежелана бременност поставя партньорите в изключително стресова
ситуация, поражда противоречиви чувства, които се пренасят върху малкото
създание, което се появява на бял свят без да подозира, че с това създава куп
неприятности на създателите си. Те са разкъсвани между инстинктивния си импулс
да го посрещнат с обич и тягостното приемане на хилядите лишения и компромиси,
които трябва да направят заради него. Чувството за собствена вина или упрека към
партньора, който е допуснал грешката, могат да се проектират върху нищо не
подозиращото дете. Когато към това се прибави и емоционалната неподготвеност за
родителство, особено в съчетание с лошите битови условия за отглеждане на
бебето, естествено е то да бъде закърмено не с обич, а с тревожност, потиснатост
и агресивност.
Недопустимо е в днешното време на високоефективни и напълно безвредни
противозачатъчни средства толкова много деца да се раждат нежелани.
Случва се така, че дори и желано, детето може да се появи в момент, когато
родителите му не са в състояние да му осигурят оптимални грижи и внимание.
Години наред у нас се лансираше идеята за предимствата на ранното родителство.
Поддържаха я главно акушер-гинеколозите, които постоянно изтъкваха биологичните
предимства на това една жена да роди преди тридесет годишната си възраст. Дори и
днес, при това в най-реномирани АГ клиники в София, все още може да чуете колеги
които продължават да етикетират родилките над тридесет като "възрастни
първескини". Като оставим настрана стигматизиращия ефект на подобни коментари
/които между другото са и много спорни/, струва си да проумеем, че родителството
е не само биологична, но преди всичко социално-психологична роля. За да се
справи успешно с нея всеки от нас трябва предварително да е постигнал няколко
важни неща в живота си.
Първото сред тях е да е финансово и социално самостоятелен, да е способен сам да
се грижи за себе си. Човек, което не може да се издържа, много трудно би бил
добър родител, колкото и да е огромно желанието му за това.
Второто условие е свързано с изграждането на стабилна емоционална среда, в която
се очаква да се появи детето. Двойка, която все още не е наясно с отношенията си
не би следвало да приема предизвикателството на родителството.
Третото условие засяга възможността човек да посвети една значителна част от
времето си за неотменимите грижи, които изисква детето. Това предполага
професионалното развитие и кариерата така да се планират и съгласуват между
родителите, че при всички положения детето да не бъде лишавано от вниманието им.
В много западноевропейски страни жената напълно преустановява трудовата си
активност когато стане майка, като основната финансова отговорност за
съществуването на семейството се поема от мъжа. Съществуват и други модели на
трудова ангажираност, при които майката може да продължи професионалното си
развитие след няколко годишен период на прекъсване поради грижа за малките си
деца. Много често в тези случаи се предпочита трудова ангажираност на жената да
е с ограничено работно време, което не лишава майката от възможността да се
грижи пълноценно за децата си.
У нас като че ли все още доминира социалистическият модел на родилство, в който
децата се отглеждат "между другото". Той обаче става все по-неадекватен поради
явното абдикиране на държавата и "обществото" от ролите им на фактор в
отглеждането на новото поколение. Единственото, което все още крепи този модел е
мобилизирането на пенсионираните баби и дядовци. Този вариант обаче е миниран с
много други проблеми, които могат да усложнят излишно живота на т.н. нуклеарно
семейство.
Изправени сме очевидно пред предизвикателството да направим така, че
професионалното ни и личностно развитие да не става за сметка на емоционалния
дефицит, който ще трябва да понесат децата ни. Ако искаме те да израснат като
пълноценни хора, способни да обичат и себе си и другите, за нищо на света не
трябва да ги лишаваме от нашата обич.
д-р Румен Бостанджиев, д.м.н.
Редактирано от Pyмянa на 06.10.01 23:52.
|
Малко е дълго за четене, но е хубаво
