Агресията има и винаги показва много лица. Тя бива не толкова тотална, колкото персонална.
Самата аз изобщо нямам ценна и оформена идея как да науча дъщеря си да приема агресията, насочена лично към нея. Нямам, защото аз самата все още не съм се научила.
Моята майка беше в същото положение. Единственото, което тя ми казваше, когато беше наранена беше това:" Никога не се отнасяй просташки с простака. Падаш на нивото му, стимулираш го и провокираш интерес. Но и никога не подминавай простака и агресора- дай му да разбере, че агресията му е стигнала до теб. Реагирай, но не по неговия начин." Как обаче? И до сега не знам. Затова, когато видя наранено детето си й казвам почти същото: "Намери САМА начина да отговориш. Прецени агресора, виж слабите му страни и опитай да му покажеш СОБСТВЕНАТА агресия през неговите слабости." Зная, че е трудно, зная.
Благодаря ти за темата. Не намерих отговора за себе си, но самото й обсъждане е много стимулиращо за да мисля отново и отново по въпроса.

И ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит...