Винаги съм считала, че поощрението е двигателя- от него произлизат добрите последици. Въздържането от заслужени похвали и поощрение води до отчаяние, до демобилизация. Добрата дума може да амбицира много. Затова споделям твоите мисли за поощрението.
Аз поощрявам дъщеря си най-вече с поведение , в което и давам огромно доверие. Казвам й:" Ти се справи с това чудесно, мисля че можеш също така добре да направиш и другото." Често й припомням успехите й. Ето пример. беше 5 годишна, когато се опитвах да я науча да си връзва връзките на обувките. Опитваше ден след ден и все не се получаваше. Една сутрин- вече отчаяна ми каза: "Мамо, аз никога, ама никога няма да се науча да си връзвам връзките!" А аз и казах:"Моля те- запомни че никога, ама никога няма да можеш да си връзваш връзките- просто е невъзможно да се научиш. " Тя си поплака, но след седмица вече умееше, знаете- след година нямаше и спомен от трудностите за връзките. Тогава започна да се учи да срича. Проблем- трудно й беше- като на всяко дете. Един ден й припомних как беше казала за връзките - тя се сети и много се смя. Когато прочете гладко първото си изречение, тогава си поговорихме за думата "никога". Сега учи таблицата за умножение. Преди дни ми каза: "Мамо, припомни ми как бях казала за връзването и за четенето. Защото ми е трудно да запомня умножението на 7 и 8. " Не знам дали е точно поощрение, но това дава резултати.

И ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит...