ама на сме! Аз вече съм прехвърлила 30-те, а съпруга ми гони 40. Това ни е първо дете - желано дълго време от съпруга ми и отлагано от мен няколко години... И двамата бяхме съвсем наясно с нещата, които ни очакват /та нали приятелските семейства около нас отдавна вече са обзаведени с поколение.../.
Напълно споделям правилото за ненамесата в отношенията между сина си и съпруга си - контролирам се да не показваме "противоречиво отношение" и дори покрепям съпруга си пред хлапето /нищо че е още мъничко и идва веднага да търси при мен "съчувствие", когато баща му се е скарал/, когато смятам че има дори най-малкото основание за порицание (въпреки, че в 95% от случаите не съм съгласна с вина на наказанието.) Но така или иначи - получава се някакъв разнобой, защото дори когато обсъждаме насаме отношението си към сина ни, всеки си остава с убеждението какво трябва да е позволено и какво не.
Например - аз оставям детето да яде с ръце, да мачка храната. Ако иска бисквита с шоколад - давам му, въпреки че ще цапа - себе си, пък и шкафовете, а не дай си боже и някоя дамаска! Не се чувствам кой знае колко разстроена или ядосана, ако открия, че е надраскал с химикал тапета или чаршафа. Оставям го да се завира в пясъка, понякога дори да си посипва главата /ах, как обича това!/. Е, чувствам се доста притеснена, когато яде същия този пясък, но просто го карам да го плюе и спокойно му обяснявам, че това не е за ядене. Признавам си без бой също, че за мен никое предаване по телевизията не може да бъде от такъв интерес за мен, че да крещя на хлапето, което е застанало между мен и проклетата кутия, та ми пречи да видя какво се случва на екрана...
Е, всички гореизброени неща пък извикват гнева на съпруга ми, защото са белег на непослушание, каприз или инат...

Хм, прочетох всичко това и осъзнах, че гледам на нещата прекалено мрачно. Това е така, защото съм ядосана днес и се съсредоточавам повече върху нещата, които ме тормозят. Иначе - нашия татко наистина обича момченцето ни и те често се забавляват двамата чудесно. Откровено казано, аз трудно мога да накарам хлапето да се залива от смях така, както успява да го стори баща му. Иска ми се обаче тези моменти да са по-чести, за сметка на онези - дето ме карат да се свивам като таралеж на кълбо и да показвам бодлите си само...