Разбирам, че всеки има нужда от лично пространство, не искам да отнемам неговото, макар да е малък. Искам да съм близка с него, да му помагам, когато поиска, да знае, че винаги ще може да разчита на мен за съвет или опора (примерно).
Да, аз му говоря, до колкото може да ме разбере за работата, какво съм правила, кого съм видяла, а след му казвам-а ти какво прави, кой видя, какво стана в детската. Така се чуства важен, все едно и той е ходил на работа.
Инициатива за споделяне от негова страна иначе няма.

Чудя се какво става с годините, как да изградя тази връзка, да не се загуби.

Думи, думи и нищо повече