Това ,което ще кажа дано не прозвучи клиширано,но споделянето е плод на приятелството.
Ако успеем да избегнем бариерите,които поставят разликите между поколенията и възпитанието ни,то тогава приятелството между родител и дете е напълно възможено.

Аз самата също не съм споделяла с родителите си,но това беше защото те не искаха да ме слушат.Не се интересуваха от това,което ме вълнува и иронизираха всичко за което се осмеля да говоря.Не че аз не исках да споделям,напротив.
Сега нещата между мен и синовете ми стоят на съвсем друга основа.Ние сме приятели.И като стане дума за момичета,големият ми син идва да говори с мен,а не с баща си,който е също склонен да му се подиграва.

Така,че когато имаме сериозно отношение към това,което вълнува душичката на детето ни и когато самите ние споделяме някои свой "тайни"с малкия човек,то тогава е по лесно да бъдем приятели.

И също така,гледам да не се държа като вманиачена и да го разпитвам подробно за всичко,оставям го сам да говори.Мисля че това е важно да се отбележи.Макар да сме родители,това не ни дава правото да се натрапваме.