Не ми се пишеше по твоята тема, защото не исках да изпадам в грубости, но сега ще се опитам да си кажа мнението възможно най-спокойно.

Аз не мога да се поставя на твоето място, нито те разбирам. Имай предвид, че позицията ми е много повляна от това.
Значи ето какво искам да те питам. Ти никога ли не си се замисляла, че синът ти един ден ще напусне общия ви дом? Никога ли не ти е минавало през ум, че той например ще се ожени и ще има семейство, отделно от теб? Че ще бъде самостоятелен човек, който няма да бъде зависим или свързан с теб?

Според мен е много трагично целият смисъл в живота на един човек да е друг човек.
Казваш, че не го задушаваш с егоизма си. Тогава защо те боли от това, че той е на път да изпълни една своя мечта? Не е ли по-логично по-силната емоция у теб да бъде радостта от неговото щастие, отколкото тъгата, че ти ще си самотна?
Мисля, че е жестоко да натоварваш някой с отговорността да бъде смисъл на твоя живот, защото така къде остава неговият собствен!?

Както каза някой по тази тема - обичта между майка и син е по-силна от някакви пространства и те не са пречка за нея. Майката и синът се обичат независимо къде се намират и колко често се виждат и това е нещо, което остава така за цял живот. Ти не си някоя приятелка, която той среща и подминава и после забравя за нея. Ти си родната му майка! Така че не мисля, че разстоянието ще промени нещо в отношенията ви.
По-скоро ми се струва, че се страхуваш да останеш насаме със себе си и използваш сина си за параван на нещо, което не искаш да се превърне в твое ежедневие.

Не искам да ти звучи, все едно нещо те нападам, нито, че очаквам да се оправдаваш или да ми обясняваш нещо. Аз просто казвам на мен как ми изглеждат нещата. Ако греша, значи нямаш съвсем никакви основания да се засягаш.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите