Първо: искам да ти се извиня, помислих, че си мъж.
Второ: искам да ти кажа: свалям ти шапка!
Трето: трябва да се съгласиш поне с едно нещо: че отглеждането на дете си е фул-тайм работа само по себе си, особено когато детето е мъниче, но дори и при поотраснали деца нуждите не намаляват. Според мен даже се увеличават, просто посоката е от физически те се пренасочват към психически, обучение, игра, общуване, и т.н.

Мога да говоря за себе си: напълно съм съгласна с теб, че раждането и отглеждането на дете е най-естественото нещо за повечето жени. Аз и други го определяме като работа, не само защото е изтощително (а то е така, не може да се отрича, трябва да си супер човек иначе), а и поради простичкият факт, че времето, което отнема, прави физически невъзможно да се свърши много друга работа.

Докато детето ми навърши 3 и половина, работих вечер, тоест цял ден се грижех за нея, следобяд спяхме заедно, за да мога да издържа след това на 6-7 часа работа. Не съм се оплаквала, считах, че съм късметлийка, че мога да си гледам детето аз, за по-голямата част от деня.
Следващите две години, до сега, съм сама, тоест сме без баща.
Това промени ситуацията. Сега се боря с две работи, учене и задълженията по едно 5 годишно. НАПЪЛНО САМА. Разбери, че няма кой да ми помогне 5 минутки за нищо. Плащам на бавачки докато съм на работа. Сестра ми живее при нас, но... не я взима даже и за две минутки при себе си да я порадва, да я пита как е. Ок, разбирам, никой не е длъжен, не съм единствена в тази ситуация.

Но чувствам, че не мога да отделя достатъчно време на детето си, и двете страдаме от това. А ако имаше и съпруг, проблемът с времето съвсем щеше да ме съсипе. В повечето от дните съм недоспала. Не ми тежи грижата за собственото ми дете, напротив: обожавам да го правя.
Тежи ми най-много, че не мога ДА СИ ПОЗВОЛЯ да отделям достатъчно време на детето си. Просто в деня има само 24 часа и колко ли не съм се мъчила да ги удължа, да крада от съня си, да кръшна от домакинските задължения тук и там, е, не може, все не стига това време, да му се не види.

Ето там ми е най-голямата болка: ВРЕМЕТО! Това тежи!

Истината боли един миг,
лъжата - много по-дълго...