Случвало ми се да се скарам за нещо, което и аз го правя - напр. карала съм се на едното момче, че започва 100 неща наведнъж и като разбере как се правят, губи интерес и ги зарязва. И на мен ми се случва често същото. С по-малкия си приличаме, че повишаваме глас при по-силни емоции и по-трудно се владеем. Но си признавам пред децата - имам силно развито чувство за справедливост. А и те, все още са малки и само това чакат, да ме хванат в някоя издънка. Правилата важат за всички в семейството. Казвам им, че който е с по-силен характер, би трябвало да си признава по-лесно грешките.

А за твоите родители, както си говорите поотделно и всеки от тях се опитва да се "измъкне" с това, че другият е виновен, само ги попитай дали са сигурни, че нямат лична вина. Дали са сигурни, че това, което вижда единия, го вижда и другия по същия начин. Разпитай баща ти какво го дразни толкова в майка ти. Най-важното е да го изслушаш без да го прекъсваш. После направи същото с майка ти. Накрая може да ги помолиш с по-обикновени думи да те изслушат и теб и брат ти. Дотук действаш с тактиката "разделяй и владей" - разговаряш с всеки поотделно и постигаш неговото съгласие за мирен диалог. И ако са склонни, всички седнете на една маса и приемете някакви правила за мирно съвместно съществуване. Условието да седнете заедно на "масата на преговорите" е всеки да се постарае да говори с тих глас и да изслушва другия, вкл. и децата. Ако не може да се спази, диалогът се прекъсва до другия път. Никой не е идеален - всеки си има някакви недостатъци. Когато са били по-млади и влюбени вашите, тогава са си прощавали тези недостатъци. А сега с остаряването и съпътстващия труден живот проявяват такава нетърпимост. То си има и своето физическо обяснение - хормонални изменения, обратното на тези в пубертета. При вас се натрупват, а при тях започват да намаляват и да липсват. Започват да им липсват и някои задръжки и търпимост, съпътствано от раздразнителност и горчив вкус в устата. И вместо да си помагат, те си пречат, че чак на вас ви се отразява. Всеки от тях може да си поеме своята част от вината, освен ако не се има за идеален и да се опита да направи малки компромиси. Ех, ако всеки от нас си имаше психолог... Помогнете им вие децата, кажете им го, но и те да се постараят. Най-трудна е първата крачка. Ако не се получи, то поне сте опитали да помогнете с каквото трябва. И тогава ще станем оптимисти като във вица, в който един песимист казвал "ах, ох, колко е лошо, повече от това не може да бъде", а оптимистът му отговорил "може, може..."