Аз съм второ дете в семейството. Брат ми е по-голям от мен с по-малко от 2 години. Истината е, че винаги той всичко отнасяше. Ама той си беше хуна. Аз бях кротка, та кротка. Чак ме е яд като си спомням сега. Но сигурно защото той носеше повече емоции (и положителни, и отрицателни) в къщи, винаги на него му се обръщаше повече внимание. Аз израстнах някак незабележимо покрай него. Към мен имам чувството, че не бяха отправяни толкова изисквания, колкото към него, но и нямаше никакви очаквания. А родителите ми бяха доста амбициозни по отношение на нас. И това ми беше много обидно. Имам чувството, че те ме забелязаха след като станах вече човек голям и почти завършен. И с изумление като че ли забелязаха какво се е получило от мен. Те, ако прочетат това ще са напълно несъгласни. Но аз така чувствах нещата тогава. А и сега. И освен това винаги съм смятала, че майка ми предпочита брат ми. И по-лошото е, че не умее да го прикрива добре. Иначе ние с брат ми сме много близки още от съвсем малки. Минахме през много неща заедно и много държим един на друг. Имам чувството, че той ме е оценявал много повече от родителите ни. Даже ме недценява, но...
А сега и аз имам две деца с такава разлика. И не мога да кажа, че обичам повече едното от другото. И си мисля, че не може да има родител, който да ощети едното си дете за сметка на другото. И сега се питам дали наистина е възможно майка ми да ме обича по-малко от брат ми. Но си давам сметка, че синът ми (той е по-малкия) някакси е ощетен само поради факта, че се е родил втори. Като че ли с първото дете има повече интерес, очаквания, себеотдаване. С второто се появава рутина и липса на чак такъв ентусиазъм и интерес. Но имам чувството че греша. Моите са още много малки. Тепърва ще се уча от децата, а и те от мен надявам се.