|
Предлагам ви един интересен анализ със социологическа и антропологическа насоченост от една определено небезпристрастна авторка, чиито идеи често са провокация към установените модели на мислене и опит да се стигне до сърцевината на част от явленията и представите в живота ни. Предлагам ви го, донякъде защото обичам да сблъсквам идеи, донякъде и заради виждането ми за многопластвостта на модерното битие и съзнание, и не по-малко заради нежеланието ми за романтично обвързване с каквото и да било в миналото или като желание за бъдещето, защото не пребиваваме в тях... Забравяйки поне за малко клишетата на утвърдените представи и собствените ни желания за същността на битието, обществото, историята и нас самите, нека бъдем наблюдатели, изследователи и може би съдници; нека сме наясно с причините да бъдем такива, каквито сме и за начина, по който възприемаме света си - може би Матрицата, а може би постамент, на който да стъпим, да се изправим и да се огледаме наоколо, избирайки по-нататъшния път...
"В много общества жените са почти изцяло асоциирани с тяхната репродуктивна роля, тоест с раждането и отглеждането на деца. В повечето патриархални и патрилатерални общества като в пред-индустриална България (патрилатерално е общество, в което членството в общността се предава по линия на бащата) жените са обект на размяна между патри-кланове и семейства. Дори и в „модерното” общество бащата „предава” булката на съпругa й, и заедно с нея правата върху репродуктивните й сили и бъдещите й деца на групата на съпругa. Този вид ритуална „размяна” има едно главно последствие, което афектира директно статуса на жената.
Тя е виждана малко или много като неутрален „контейнер,” чиято роля е да износи и роди деца. Казвам неутрален, защото в едно патриархално и патрилатерално общество, идентичността и членството в общността е предавана по мъжката линия, символизирани от именуването на детето, което приема последното си име (или и двете както в България) от бащата. Тоест, идентичността на майката няма толкова голямо значение след като детето ще приеме бащината идентичност (примерно ако майката е от село А, но е женена и живее в село Б, децата са смятани за членове на общността Б). Този тип културна логика предполага засилена протекция над жените, защото тяхната роля на „съд за деца” е потенциално опасна при претенции на други мъже и кланове: бременност от друг мъж се приема като „замърсяване” или инфилтриране отвън, защото детето ще се смята за негово. Оттам и строгите културни рамки ограничаващи женската сексуалност и норми информиращи поведение спрямо нея.
В днешно време тази културна логика е отслабена, защото в България семействата вече са по-скоро би-латерални (това означава, че детето принаднежи еднакво и на двата „клана,” т.е. то признава бабите и дядовците си и от линията на майката); младите семейства предпочитат формата на „ядреното” семейство, т.е. да живеят отделно от родителите си (за разлика от преди, когато булката се е пренасяла в родната къща на мъжa си и е живяла със семейството му); като цяло жените са доста по-самостоятелни и еманципирани; самотните майки или неженените двойки с деца са нещо често срещано и прочие странични продукти на индустриализацията. Въпреки това, културната логика на „контейнера” все още има голяма символна стойност, особено в пакета от легитимации на националната държава. Метафорите, с които персонализираме и говорим за страната и нацията, както писах по-горе са същите с които говорим за жени и женската сексуалност: „родина/татковина” която едновременно е сексуализирана (трябва да я „обичаме пламенно”) и има „хубост и прелест,” но също така е и „майка”, която може да бъде „похитена” и „обругана” и затова трябва да бъде „защитена”, разбира се от „славните й синове.” Мога да продължавам до бекрай. Тези метафори показват, че българският национализъм като идеология все още репликира културната логика на патрилатералните родствени отношения, чиято хегемония е по-отслабена, но не и напълно изчезнала.
Разбира се, не бива да забравяме и Православието, което е „стожер” на семейните ценности (разбирай патриархалните такива); което през 19ти век е играло основна роля не само за популяризирането на новаторската идеология на национализмa, но е послужило и като идеологически трамплин за по-пълната легитимация на националната държава и патриотизмa, обличайки ги в познатия авторитетен език на религията. Тук не говоря за директни паралели с религията, а за религия в по-широк смисъл, където намираме паралели и приемственост в ритуализацията на националната държава, вманиачаването на национализма с мъртвите и „мъчениците” умрели за каузата на „майка България” (въплатена в паметниците на незнайните войни), също държавни погребения и повторни погребения (като на костите на цар Калоян)...
Национализмът така черпи легитимация и истинност вграждайки се в познатата „граматика” на семейния и религиозния живот (организация на семейството, но и тяло и сексуалност). Макар и през соца, когато религията е била потъпквана, а половото равенство – институционализирано, е имало интензификация на патриотизъм със заемките описани по-горе.
Сега, когато има бум на религиозността в различни хетерогенни и дори противоречиви от гледна точка на Църквата проявления (като ходенето на врачки) и интензификация на етно-национализъм и нео-нацизъм, наблюдаваме една войнственост срещу всякакви феминистични (също и гей) движения, която е легитимирана с омраза към социализма и неговите (неуспели) проекти за полово равенство, обвинени в разрушаване на „истинските” пред-социалистически традиции и патриархат. Старото патриархално общество в България бива романтизирано, а отношението към жените и ролята им в обществото сведени до биологическата им функция да раждат деца. Или да са красиви тела за украса на притежателите им. Сексуалната обективизация на жените е яростна, а тривиализирането им като социални актьори е ежедневие. Тук лежи един голям парадокс – колективно, жените са незаменими за мъжете и общността (особено в популистки про-наталистки призиви, чрез които политиците си присвояват правото да се разпореждат с телата им), но индивидуално, те и дейността им по отглеждането на потомството са смятани за непрестижни („женска работа”), понякога са обект на насилие, друг се казва „жена ми е домакиня, не работи” и по този начин обезценяваме тежкия труд, който тя полага вкъщи и т.н."
Life may not be the party we hoped for, but while we are here we might as well dance!Редактирано от Roxy на 25.01.09 18:27.
|
Женската роля, Родината-религия и трайните идеи
