Честно, мисля, че някои усещат, да, но от някакви странни морални принципи не смеят да си го признаят. Все пак живеем в свят, в който започва да звучи странно, ако кажеш, че харесваш нещо, което се квалифицира като "убийство". Просто страх, може би, и модата на хуманизма. Или уплаха да не признаем онова животинско, божествено, което е във всеки от нас и което инстинктивно знаем, че е много по-силно и голямо от всичко друго.
Но мисля, и че доста други наистина не го усещат. Закърнели сетива и усещания (не знам защо, но се сетих за една фраза на Екзюпери, в която се говореше за изсъхналата глина, от която е направен човек и от която вече е късно да се измъкне заспалия музикант или поет, които някога са дремели в нея), загубен...дори не намирам думата, почти ми се иска да кажа "дух".
Една смърт, която всъщност е живот. Не съжалявам бика - завиждам му. Така, както не съжалявам и хората, които са били принасяни в жертва, и които, впрочем, ако си направим труда да видим, сами са били доволни от избора и ролята си. Горди и избрани. Това е върховно признание за твоята стойност. Върховна чест.
Говорили си ламята и змеят. По едно време змеят казал:
- Да помълчим малко, че ми стана горещо!
|