|
в сутринния студ на 07.09 (почивен петък), понеже отрано бях решила, че няма да се свъртя в София, се натоварих на един екскурзионен рейс и потеглих на северозапад. тук-там полята бяха покрити от лека ниска мъгла, горите започваха да се прошарват в очакване на есенното униние. самото време също беше есенно - разкъсани сиви облаци заплашваха с дъжд в следобеда, но поне в началото слънцето взимаше превес. във височините на прохода Петрохан обаче се смрачи и през кратката почивка в едно заведение се сгуших до пръскащата топлина и искри камина.
след горските завои пътят продължи през Берковица и Монтана. в покрайнините на втория град на ниско възвишение се виждаха стари зидове и се сетих за античния кастел, който след завладяването на тези земи от славяните в казармени помещения до креостната стена е създадено единственото известно засега славянско требище в България.
първият значим обект от пътуването бяха Белоградчишките скали. за красотата и формирането на самите скали няма смисъл (и думи) да говоря, но между тях се намира и една от двете (заедно с Никопол) изцяло запазени крепости по нашите земи.
Белоградчишката крепост е възникнала като римски кастел, охраняващ второстепенния път от Наисос (Ниш) към Рациария (с.Арчар, Видинско). първоначално укреплението е заемало площта между скалите (късата права стена с бойница между двете групи каменни грамади). във вътрешността са разкрити 2 резервоара за дъждовна вода (щерни), в близост - на скалата Овчаря до по-късните турски зидове на крепостта - е имало кула, помагаща за функционирането на укреплението. в околността е имало и други кули и кастели, между които се е осъществявала сигнализация чрез димни сигнали (денем), огън (нощем) или биене на тъпани (при лошо време). през Средновековието българите надстрояват античните крепостни стени. в 14 век Белоградчик попада в пределите на Видинското царство на Иван Срацимир и пада под турска власт през 1396 г. османците отново укрепват първоначалните стени. по-късно бойниците са превърнати в амбразури за огнестрелно оръжие. през първата четвърт на 19 в., са построени т.нар. Втори и Трети двор на крепостта - 2 пояса от стени, ограждащи значително пространство, предназначени за стрелба с пушки и оръдия, със съотв. площадки, амбразури, караулни и затвор (с 2 изхода, през които, под предлог, че ги освобождават, са накарани да преминат водачите на т.нар. Белоградчишко въстание /или още въстание в Сев.-Зап. България/ срещу непосилните ангарии, като на другия изход го чакали въоръжени със саби заптиета...). след Освобождението крепостта за малко не станала жертва на ориенталския непукизъм на местните управници, които възнамерявали да разрешат на населението да ползва каменния материал за строителство (от крепостите от векове насам нищо не се губи, само променя мястото и подредбата си; Плиска и Преслав се намират в трошляка под първата ни ж.п. линия Русе - Варна или в стените на Томбул джамия в Шумен например...). на това попречват единствено белоградчишките овчари, които вече били заели и пригодили за свои нужди помещенията. така, със сравнително малки щети, крепостта е оцеляла до наши дни, преминавайки една частична реставрация през 50-те до 60-те години на 20 в.
като се абстрахирам от болкуците, препиканите топовни площадки и черногледството на някои от пътуващите (докато бях на скалите поне на 2 пъти ми обясниха как и къде мога да падна), и недостатъчното за идеални снимки слънце, всичко беше хубаво...
втората важна спирка беше пещерата "Магурата" - едни от най-ранните религиозни обекти в България. тя прорязва карстовия рид на Рабишката могила (самото име на пещерата идва от стара дума за могила - 'магура') и със своите 1750 м. е най-голямата благоустроена пещера у нас. на входа ни посрещна решетъчна фигура на първобитен човек, а както щях да видя по-късно, на много места вътре се бяха разписали десетки съвременни неандерталци (с 'впечатляващи' откровения за присъствие, любов и уволнения, кибритени клечки и естествено, болкук...). спуснахме се по стълбите надолу, докато навлязохме в огромната Триумфална зала и се озовахме в друг свят. просторно, хладно, слабо осветено от техниката пространство, изолирано от околния свят, неземно с размерите и странните форми и извивики на стените и сводовете си... под дълъг нисък навес в дъното на лявата страна на залата са били жилищата на ранните обитатели на тези места (първите човешки следи тук датират от 12 000 г.пр.н.е.) - изполвзващи за покрив скалата, със стени от пръти, измазани с глина. все още не са проучени всички културни пластове. в проучените досега се разграничават няколко наслоени селища с останки от жилища, огнища, пещи, оръдия от камък и кости, керамични съдове. намерени са черепи от пещерни мечки и др.животни. през I - IV в., когато районът е в пределите на Римската империя, пещерата вероятно е използвана за пренощуване на роби и се предполага, че те са извършвали жертвоприношения. намерен е в ниша в една от залите женски скелет без глава, на чиито ръце имало златни гривни с формата на две змии, взаимно захапали опашките си, поради което залата е наречена 'Зала на римската девойка'. предните части на пещерата са използвани и през Средновековието до османско време - има и легенди, че тук са се крили хайдути. има постатъци от неуспешно облицовано пещерно езерце, в единия край на което е останала малко вода. ограбени витрини с експонати след безотговорна приватизация преди 10-ина години... безцветни, преминаващи в яркозелени пещерни мъхове край прожекторите...
след малката 'Зала на девойката' продължихме в Залата на срутището, свидетелстваща за голямо свличане на скални маси преди няколко милиона години. тук, както и по-нататък, аз поне не успях да се срутя по хлъзгавите от сълзящата вода каменни плочи и глина на пода и стъпалата.
от западния й край се навлиза в т.нар. Зала на рисунките. тесен проход води покрай чудноват естествен скален "Трон", между сталагмити, през постепенно разширяващ се коридор, по стените на който се появяват изображения (ок. 7000 г.пр.н.е.) - жена с вдигнати над главата ръце, странен знак (животно?) отдясно, после група фигури на жени и мъже в ритуален танц/секс и още животни. в самата зала с 2 реда изображения (твърде далеч от образците от Ласко или Алтамира, уви), създадени с чернокафяво прилепово гуано по белезникавите стени (и тук непощадени от разни примати) - жени (живели са в матриархат) - големи, плътни фигури с дълги дрехи, вдигнали ръце в танц/властен жест, мъже - по-тънки, схематични, отново в еротични сцени на горната редица; отдолу - други мъже, жени, ловни сцени със странни животни/птици/или нещо средно...
може би едно от първите светилища на Богинята-майка, мисля си аз - фалическите пещерни образувания преди залата, утробата на тесния коридор и разширението с рисунките... по-навътре е и малката Слънчева зала - с изображение на многолъчно слънце и знаци около него, за които се счита, че представляват маркировки на календар с година от 366 дни и основните положение на слънцето през нея. тази зала обаче сега е затворена (пак поради подвизи на новите неандерталци)...
продължаваме напред през фантастичния свят на подземни форми - Залата на сталактоните (Големият сталактон е на ок.15 млн.г.), друг гигант ни очаква в Залата на Падналия бор; по пътя са и кънтящото прекрасно образувание на Органа; Двамата братя; чудни малки и по-големи фигурки с най-различни имена, дадени им от човешката фантазия... следват Залата на тополата (тънък растящ 6-метров сталагмит), в която се намира и Ориенталския град - малка гора от сталагмити, наподобяващи кули и минарета... накрая достигнахме Изходната зала, надникнахме вляво от нея в Залата на трона (след която някога е имало помещение на санаториум за болни от астма) и излизаме на дневна светлина пред покоя на Рабишкото езеро. самото езеро (днес язовир) е най-голямото вътрешно езеро у нас, безотточно и сладководно, за което се носят легенди сред местното население - включително и за делата и проклятията на бабичка-лечителка-вещица, превърнала се в патица (шаманска птица, помежду другото - свързва 3-те свята) след едно наводнение, когато езерото преляло преди векове...
пътят ни връща в София през мрачно време и проливен дъжд. до следващия път - но вече въоръжена (от Белоградчишката крепост) и с една малка книжка за колекция от 100 печата на значими места из България. и поставени в нея 2 от тях - при реално посетени досега над 30 (10-ина са в София), но без доказателства... но това само значи, че ще повторя и ще продължа напред към следващите... до 100!!!
|
още едно езическо пътуване...
