|
Християнството не прилича на другите религии заради събитията, които са в кратък период от време преди 20 века. Тези истории са представени в Новия завет и е ясно, че не са исторически реалности. Нещо повече. Църквата прави признания в предговора към Catholic Encyclopedia, че евангелията не са от първия век на християнската ера". Това противоречи обаче на тезата на свещениците, че най-ранните евангелия са били писани през първите десетилетия след смъртта на Исус Христос. Църквата отива още по-далеч и признава, че „най-ранните скриптове на Новия завет не са по-далеч от средата на IV век, т.е. 350 години след времето, когато според църквата Исус Христос е ходил в пясъците на Палестина. След това християнството потъва в една от най-големите „черни дупки” на историята. Защо не е имало никакви нови завети до IV век? Защото не са били написани дотогава и защото това може да е една от големите фалшификации в историята на човечеството.
Римският император Флавий Константин (в иачалото Кустенин) - 272-337 г. е оторизирал компилирането на текстовете, които сега се наричат Нов завет. След смъртта на своя баща - 306 г., Константин става крал на Англия, Галия и Испания и след това император на Римската империя. Историята е пощадала този човек и не дава подробности за неговия живот и на империята, въпреки че в нея цари хаос сред свещениците и тяхната вяра в много богове. Това се отнася и за съществуването на многобройни религиозни секти, с различни доктрини.
От гледна точка на Константин има няколко фракции които трябва да бъдат задоволителни той си поставя задачата да развие всеобхватна религия в условията на онези времена. Стабилизирането на религиозните групи е само един от проблемите на Константин. По-просто казано, по негово време няма никаква християнска религия. Константин вижда в това фрагментаризиране възможност да създаде нова комбинирана държавна религия, неутрална в своята концепция и защитена от закона.
След като покорява Изтока през 324 г. той изпраща своя испански религиозен съветник Осиус от Кордоба и Александрия с пимо до няколко епископа да сключат примирие помежду си. Мисията се проваля и Константин издава декрет, с който нарежда на всички свещеници да бъдат натоварени на магарета, мулета и коне и да пътуват за града Никеа в римската провинция Битиния - в Мала Азия. По този начин е свикан първият в историята религиозен сбор, който днес е известен като Съвета от Никеа. Именно на тази среща се ражда християнството. Четири години по-рано Константин влиза в религиозен орден Sol Invictus, един от двата доминиращи култа, считащи Слънцето за единствен върховен бог (вторият е Митраизмът). Заради това Константин нарежда на Еузебиус Рамфилиус да свика първия от трите съвета през лятото на лятното равноденствие на 21 юни 325 г. Така или иначе, именно смъртен е отговорен за появата на новата религия и за теологичното създаване на Исус Христос.
На съвета присъстват много гръцки делегати. 70 източни епископа представляват азиатските фракции. Няколко идват от Африка, Египет, Дижон, Франция и Панония.
Общо в Никеа присъстват 318 духовници, дякона, епископи и екзорцисти, събрани да обсъждат и реша¬ват обединена верска система, която да признава само един бог. До първия съвет в Никеа римската аристокрация признава два гръцки - Аполон и Зевс, но по-голямата част от обикновените римляни боготвори Юли Цезар или Митра (романизирана версия от персийс¬кия бог Митра).
Идеята на Константин със съвета в Никеа е да създаде напълно нов бог за империята, който да обедини всички религии под една шапка. Свещениците получават задача да обсъ¬дат и решават кой ще бъде този нов бог. Поставени са имената на 53 бога, но една година и пет месеца гласуването продължава без резултат. Накрая Константин се връща на сбора и разбира, че все още не е избран един бог и че има списък от петима кандидати – Цезар, Кришна, Митра, Хорус и Зевс. Той се намесва и налага своето решение. За да задоволи британските фракции решава, че името на го¬лемия друидски бог Хесус ще бъде свързано с източния бог Кришна (Кришна е санскритски за Христос) и че Хесус Кришна ще бъде официалното име на новия единен римски бог. Това се приема с мнозинство 161 срещу 157 присъстващи и така двата предишни бого¬ве стават един нов бог.
Новият бог е проклами¬ран и официално ратифици¬ран от Константин. По този начин с чисто политически акт Хесус и Кришна стават едно цяло, а амалгамата на доктрините ражда новата имперска религия. Към IX век името посте¬пенно прави еволюция към „Исус Христос".
След това Константин дава инструкция за компи¬лирането на различни текс¬тове и книга. „Което е добро за една книга ще е добро и за друга книга, която ще се нарича Книга на книгите. И тя ще бъде доктрината на моите хора, която ще препоръчам на всички нации и повече няма да има войни заради религии."
По този начин започва смесването на текстове от различни религиозни и други източници в една „универсална вяра”. След това се намират и писари, които пишат 50 еднакви копия на пергамент. Те изпращат на Константин няколко екземпляра, които са „Новия завет”. Това е неговото първо споменаване през 331 г.
След изпълнението на тези инструкции Константин подписва декрет, с кой¬то Новият завет се нарича „думата на римския бог-спасител" и е официалната книга за всички свещенически церемонии в Римската империя. След това Константин нарежда всички предишни манускрипти и записи на съвета да бъдат изгорени и „всеки, който запази тези книги ще бъде обезглавен.” Заради това свещеническите книги отпреди Съвета в Никея не съществуват, освен някои фрагменти.
Вторият съвет на Никея през 786-787 г. Определя първия „като синод на глупаци и луди хора” и се опитва да анулира неговите решения като на „хора с повредени мозъци”.
Константин умира през 337 г. Като по-късно е наречен „големият баща на християнството , който дава легален статут на религията на Римската империя.”
През 397 г. се правят ня¬кои „подобрения" към Новия завет, например латинизираното име на Аполон и Паулус, които църквата днес нарича Павел. Разби¬ра се църковната йерархия знае истината на произхода на Павел. Новият завет постепенно еволюира в пълна мащабна свещеническа пропаганда и църквата регист¬рира намесата на божествения Исус Христос в земните дела.
Но шокиращо откритие в далечен египетски манастир разкрива на света фалшифицирането на християнските текстове като „сбирка от легендарни раз¬кази". На 4 февруари 1859 г. са намерени 346 страници от древен кодекс във фурната на манастира Света Катерина в планината Синай (Синайската Библия). Тяхното съдържание изпраща шокови вълни по целия християнски свят. Написани са на гръцки на магарешка кожа и носят както Стария, така и Новия завет. Археолозите определят времето на написването на около 380 г. Открити са от Константни фон Тишендорф (1815-1874 г.) известен професор по теология и изследовател на произхода на Новия завет. Тишендорф има достъп и до други древни библии, като Александрийската, коя¬то е считана за втората най-стара в света след Синайската и до Ватиканската библия, за която се предполага, че е третата най-стара в света и идва от средата на VI век, като е държана заключена във вътрешната библиотека на Ватикана. Не му позволяват да прави записки от нея, заради което той пише тайно на дланите и ноктите си.
Синайската библия е ед¬но от неоспоримите дока¬зателства за преднамерено¬то фалшифициране на всички Нови завети. Тя е толкова различна от Новия завет и от версиите, които са публикувани, че Църк¬вата оспорва въобще съществуването на Синайска библия.
През 1933 г. Британският музей в Лондон купува Синайската библия от СССР за 100 000 лири. Преди това тя е в царската библиотека в Петербург. В Лондон е подложена на проучване с ултравиолетова светлина, което показва многобройни нанасяни един върху друг текстове от поне 10 различни издатели, но оригиналните думи се четат под ултравиолетовата светлина.
Когато Синайската библия се сравнява със съвременните текстове, се вижда, че са били направени 14 800 издателски намеси.
Ясно е, че на сбора в Никеа най-напред е бил произведен един документ, който е различен от Синайската библия, която започва с Исус на възраст около 30 години, и не знае нищо за Мария Магдалена, за непорочното зачатие и масовите убийства на момчета от Херод. Думите описват Исус Христос като „син божи", но в Синайската библия не съществува съвременното родословно дърво на кръвната връзка с крал Давид.
Синайската библия съдържа конфликтна версия на събитията, свързани с онова, което след това става централна доктрина на християнската вяра - възкръсването и възнасянето на Исус Христос. Няма никакви свръхестествени събития около него, които присъстват в 500 думи в съвременната версия на библията. Всички тези „извънредни събития", свързани с Христос, липсват и в Александрийската и Ватиканската библии и в древния латински манускрипт на Марк. Те липсват и в най-старата арменска версия на Новия завет, в текстовете от VI век, на етиопската и англосаксонската версии на библията от IX век. Версиите с възкръсването и възнасянето на Христос се появяват към 12-ти век.
Възкръсването е фундаменталният аргумент на християнската вяра, въпреки че такова нещо не се споменава във всички ранни версии на библията. Но то е условие sine qua non – „без него, нищо”, на християнството.
Финалната глава на Евангелието от Йоана е фалшификат от VI в. и е напълно посветена на възкръсването на Христос. С декретите от Трент (1545-1563 г.) църквата продължава процеса на укриване на оригиналните евангелия. През 1562 г. Ватикана създава специална служба, наричана Index Expurgatorius, чиято задача е да забрани публикуването на „грешни пасажи или изявления противоречащи на съвременната доктрина”. По този начин Ватикана започва масово корекция на Оригиналните текстове. Едновременно църквата е принудена да признае, че всичките 27 съвременни Нови завета са започнали своя живот анонимно. Но тези задкулисни съчинения и до днес са стълбът на християнската вяра.
Появява се основният въпрос, ако Новият завет не е исторически, какво е той. Тишендорф дава част от отговора в своите 15 000 страници критични бележки към Синайската библия, в които пише, че „персоната на Исус Христос е превърната в сбор на много религии.”
Изводът на Тишендорф е, че алегорията на Исус Христос идва от преданието за Митра, божественият син на Бога Ахура Мазда и месия на първите крале на Персийската империя, около 400 г. преди новата ера. Преданието на Митра съдържа раждането в пещерата, звездата от Изток, появата на пастирите около новороденото дете, което се появява на света с шапката на Митра, оформена от папите към 15-ти век. След последвана вечеря с Хелий и 11 други личности, Митра е разпънат на кръст, положен в скален гроб, откъдето възкръсва на 25 март (пролетното пълнолуние), наречено Истър, на вавилонската богиня Ищар. Митра е обещал да се върне на Земята и да спаси заслужилите души. По този начин християнството е адаптиране на Митраизма, примесен с елементи от времето на мистериите на Озирис и Изис с гръцката философия и различни аспекти на индуизма. Няма никакви исторически бележки между началото на I век и средата на IV век, които да споменават Исус Христос и необикновените събития, придружавали неговия живот.
Конфликтът между историята и Новия завет е непреодолим. Това е причината папа Леон Х (1521 г.) да нарече Христос „легенда и приказка.”
Facta, non verba!
|
Мнение, взето от клуб Религия
(PRAEFECTUS URBI)
