Благодая за хубавите жокери.
Вече си спомням по-ясно какво точно ставаше.
"... Застани пред потока, който ти изпраща планината, свали дрехите и оръжията си и се измий с водата му! Изправи се и загърни тялото си с наметало от лен! Вдигни дългата си коса на темето и там я захвани със златни игли! Тръгни бавно нагоре към върха, като вървиш по стъпалата, изсечени в скалата покрай пенливата струя. Когато те свършат ще стъпиш на каменна площадка. В единия й край, срещу слънцето, на изток, ще видиш открито сводесто надгробие, отворено на един дъх в скалата от предшествениците ти. Под свода му е издълбано скално легло, което лъчите на слънцето обагрят при изгрев, пред него, в площадката - жертвен басейн. До басейна, изправен, ще те чака жрецът, когото ти познаваш, защото е твоят цар. Но ти познаваш и другите край него, малцината, оставили долу същите оръжия като твоите, та пристъпваш към полукръга, за да дочакате всички заедно първата стрела на светлината. Тогава царят-жрец, единствен в правото си, забива късия си нож в шията на коня и го поваля към басейна, за да се стече там кръвта му. Така той, извършителят, умира и се ражда, ражда се и умира в един и същи миг."
Александър Фол, "Тракийският Дионис", кн. втора, Сабазий.
Tнreskeia
|