Отново Владимир Мегре. Този път 4-та книга "Сътворение". Словореда е малко по-особен, но така трябва. Този словоред идва от много дълбока древност и не случайно са подбрани така както словореда, така и терминологията. Приятно четене.




НАЧАЛОТО НА ТВОРЕНИЕТО


-Представи си началото. Още е нямало земя. Още материята не отразявала вселенската светлина. Но, като днес, запълнена била Вселената с разни енергии в огромно множество. На живи същности енергиите в тъма са мислели, в тъма творили. Външна светлина не им била е нужна. В себе си отвътре те са светили. Във всяка имало е всичко- мисъл и чувства, и на стремежите енергията. И все пак е имало и отлики сред тях. При всяка същност, една енергия над всички други е преобладавала. Както и днес, има Вселената на разрушението същност и същност съзидаваща живот. И множество отсенки разни, подобни на човешки чувства, имало у другите. Между вселенските същности не можело да има съприкосновение. Във вътрешността на всяка същност многото енергии ту вяло, ту мълниеносно движение създавали. Във себе си, от себе си направеното, със себе си веднага те унищожавали. Пулсацията им на космоса не повлиявала,и никой не я виждал, така и всяка същност смятала, че е в пространството Една!
Неясността на своето предназначение на тях не позволявала да сътворят негинещо творение, което може удовлетворение да донесе. И затова в безвремието, във безкрайността пулсацията продължавала, но нямало движение.
И изведнъж, като с импулс, до всички се докоснало общуване! Едновременно до всички във Вселена необятна. И сред живите комплекси от енергии един внезапно всички други озарил. Бил ли е стар този комплекс или пък много млад, не може да се каже с обичайни думи. От вакуума ли възникнал или пък от искрите на всичко, за което да се помисли може, не е толкова важно. Този комплекс приличал силно на човека! На човека, който живее днес! Подобен бил на второто му “аз”. Не материалното, а вечното и святото му “аз”. Енергиите живи на стремленията му и на мечтата за първи път леко започнали да се докосват до всички същности вселенски. И самият той така разпален бил, че увлякъл всичко в усещането на движението. На общуването звуци за пръв път прозвучали във Вселената. И ако първите звуци със съвременни слова бихме могли да преведем, то щяхме да почувстваме смисъла на въпросите и отговорите. От всичките страни на необятната Вселена един въпрос от всички произнасян, към него Едничък се стремил:
-Какво така горещо ти желаеш?- питали всички.
А той пък в отговор, уверен в своята мечта:
-Творение съвместно и за всички радост от неговото съзерцание.
-Какво за всички може да донесе радост?
-Рождението!
-На какво рождението? Самодостатъчност отдавна и у всеки има.
-Рождение, в което частичките от всичко ще се включат!
-В едно как може да се възсъединят все- разрушаващите и съзидаващите всичко?
-Като енергиите противоположни в себе си отначало се уравновесят!
-Кому по силите ще е това?
-На мен!
-Но има и енергия в съмнението. Съмнението ще те посети, ще те унищожи, на малки късчета ще те разкъсат множество енергии различни. В единство противоположностите да удържи никой не ще може.
-Но има и енергия в сигурността. Увереност, съмнение, когато равни са, в помощ ще бъдат за сътворението бъдещо.
-Как сам себе си да наречеш ще можеш?
-Аз Бог съм. Да приема частичките от вашите енергии в себе си мога. Ще устоя! Ще сътворя! За цялата Вселена творението радост ще донася!
Oт цялата Вселена, в едно и също време всички същности към Него единствен лъчите на енергиите си отправили. И всяка от тях стремила да надделява и в новото като върховна да се въплъти.
Така започнала великата борба на всичките енергии вселенски. Няма времева величина, и няма мярка за обем, за да определи мащаба й. Спокойствие настъпило едва, когато осъзнаване постигнали енергиите всички, че нищо не ще може да бъде по-висше и по-силно от енергията на Божествената му мечта.
Бог владял енергията на мечтата. Той можел в себе си да възприеме всичко, да балансира и да усмири, и почнал да твори. В себе си все още да твори. Докато в себе си все още сътворявал творенията бъдещи, лелеял всеки един детайл със скорост, за която няма определения, премислял взаимовръзката със всичко, за всяко от творенията. Той правел всичко сам. Сам в тъмнината необятна на Вселената. Сам в себе си на всичките енергии вселенски той ускорил движението. Неведомият изход плашел всички и отблъсквал от Създателя на разстояние. Създателят оказал се във вакуум. И той се разширявал.
Царял мъртвешки студ. Наоколо- уплаха, отчуждение, а Той единствен вече виждал прекрасни изгреви, и чувал на птици песните и чувствал цветен аромат. С мечтата пламенна той сам творил прекрасните творения.
-Спри, - убеждавали го, - ти си във вакуум, ти ей сега ще се взривиш! Как държиш енергиите в себе си? Нищо не помага да се свиеш, сега съдбата ти е само да се взривиш. Но ако имаш миг, то спри! Полека разпусни енергиите си творящи.
А той в отговор:
-Моите мечти! Тях няма да предам! За тях ще продължа да свивам и ускорявам енергиите си. Моите мечти! В тях по тревата, сред цветя, аз виждам- по пътечка мравчица върви. И орлица обучава за полет дързък своите синове.
С неведомата си енергия Бог ускорявал в себе си движението на енергиите от цялата Вселена. В Душата Му тях в зрънце събрало вдъхновението.
И изведнъж почувствал Той докосване. От вси страни, отвсякъде, обжарила Го неведома енергия и в миг отдръпнала се, от разстояние съгрявала и с нова сила някаква изпълвала. И всичко, което било вакуум внезапно засияло. И звуци нови прозвучали във Вселената, когато Бог с нежен възторг запитал:
-Коя си ти? Енергия ли някаква?
Мелодията на словата дочул Той в отговор:
-На любовта и вдъхновението енергията аз съм.
-В мен има част от теб. Енергиите на презрението, ненавистта и злобата да удържи, сама оказа се способна тя.
-Ти Бог си, твоята енергия, мечтата на душата ти успя в хармония да стори всичко. И ако е помогнала частичката ми, послушай мен, о Боже, и ми помогни.
-Какво ти искаш? Със силата на огъня си защо докосна ме?
-Разбрах че съм любов. Не мога аз частично. На Твоята Душа аз цялата да се отдам поисках. Знам, да не нарушиш хармонията на добро и зло, не ще ме пуснеш цялата. Но аз около теб със себе си вакуума ще запълня. Ще стопля всичко вътре и около теб. Вселенски студ, мъгла до теб не ще достигнат.
-Какво се случва? Какво? Ти засия още по-силно!
-Аз не съм сама. Това е твоята енергия!И твоята душа! Тя само отрази се в мен. Към теб се връща отразена светлина.
Отчаяно и устремено възкликнал Бог, на Любовта със вдъхновението:
-Всичко се ускорява. Бушува всичко в мен. О, колко е прекрасно вдъхновението! И нека да се сбъднат на светещата от любов моя мечта творенията!