По залез указът бил огласен пред робите и ги довел до пълно изумление. Мнозина не спали през нощта обмисляйки новия си щастлив живот.
Сутринта на другия ден жреците и фараонът отново се качили на площадката върху изкуствената планина. Картината пред техните очи поразявала въображението. Хиляди хора, бивши роби, надпреварвайки се влачели същите камъни както преди. Облети в пот, мнозина носели и по два камъка. Други пък, които носели по един тичали вдигайки прах под краката си. Някои стражи също влачели камъни. Хората, сметнали себе си за свободни- след като им свалили веригите, се стремели да получат колко може повече от мечтаните монети, за да построят своя щастлив живот.
Краций прекарал още няколко месеца на своята площадка, наблюдавайки с удовлетворение какво се случва долу. А измененията били колосални. Част от робите се обединили в неголеми групи, направили си каручки, до върха ги товарели с камъни, обливайки се в пот ги тикали към града. “Те ще изобретят още много, много приспособления,- с удоволствие мислел Краций. – ето че се появиха и вътрешни услуги- разносвачи на вода и храна. Някои от робите ядяха по път, за да не губят време в хранене и плащаха на разносвачите с монети. Я виж ти, и лечители са се появили, направо в движение оказват помощ на пострадалите и също срещу монети. И регулировчици на движението са си избрали. Скоро ще си изберат началници и съдии. Нека си избират: нали се смятат за свободни, а същността изобщо не се е изменила, както и преди те влачат камъни...”

Така си и продължават да бягат вече хилядолетия, в праха, обливайки се в пот и влачейки тежките камъни. И днес потомците на онези роби продължават своя безсмислен бяг...

V. Megre